Глава 4

Станах. Забързах към гаража. Запалих колата и се запътих към скалата, която брат ми показа. Пътувах 20-30 минути и пристигнах. Паркирах колата и слязох. Извадих телефона, за да видя часа. Беше 18:10. Качих се на стръмната скала.
   Седях сама върху студената скала и гледах залязващото слънце. Гледах замислено последните слънчеви лъчи, които бавно се скриваха зад хоризонта. Сълзите се стичаха по лицето ми. Усетих соления им вкус, когато достигнаха устните ми…
Какво ми става!? Не бях плакала толкова дълго. Но защо сега? Защо точно сега, когато би трябвало да съм щастлива? Отново онова усещане за самота, което ме обхващаше, когато той не бе до мен. Защо толкова ми е трудно без него? Надявах се да дойде при мен, да изтрие сълзите от лицето ми и да каже че всичко е наред, както правеше винаги.
   Реших да стана. Изправих се на крака и отидох до края на скалата. Да, беше доста високо. Беше като бездънна яма, но не ми пукаше. Разперих ръце срещу вятъра. Погледнах надолу, после нагоре. Небето бе прекрасно, обагрено с цветовете на залеза. Исках да изкрещя. Исках просто да забравя всичко. Може би исках друг живот? Исках просто да бъда друг човек? Можех да го направя. Трябваше само да забравя Пийт, но сърцето ми не ми позволяваше. Време беше да си тръгвам. Тръгнах към колата.
Тъкмо запалих колата, когато някой отвори вратата и ме издърпа от нея.
-    Имаш ли си представа колко време те търсих? – гласът беше познат – Крайно време беше.
-    Пийт?
-    Какво да не ослепя. Разбира се, че съм аз!
-    Мислех, че си си отишъл и....
-    Много мислиш! И какво, по дяволите, правеше на онази скала?
-    Ммм... нищо. Просто исках малко да съм сама.
   Той направи онзи поглед, казващ: „Да, да повярвах ти”.
-    Както и да е... Хайде, влизай в колата. Аз ще карам.
-    Но ти не можеш да...
-    Това, че съм отгоре, не значи, че не мога да карам...
-    Знаеш ли какво? – зачаках да ме попита „какво”, но този път ме удостои с поглед. – Мразя да ме прекъсват!
-    Свикай – погледна ме ухилено.
   Качихме ме с колата и потеглихме. Пийт караше супер бързо.
-    Намали! – извиках.
-    Какво? Да не те е страх?
-    ДА! Страх ме е и не ме е срам да си го призная!
-    Хах!
-    Какво?
-    Нищо. – погледна ме с неговия „секси” поглед, както го наричаше той.
-    Впрочем, какво правиш тук? И коя е Мия? - измънках.
-    Пак ли започваме?
-    Да и няма да спра, докато не ми кажеш!
-    Добре де... Върнах се, защото имам нужда от теб, за да ми помогнеш да намеря Мия.
-    Коя е Мия? – побързах да попитам!
-    Мия е най-добрата ми приятелка. – докато изричаше това, почуствах, че е много привързан към нея.
-    Какво ú се е случило? Да не е избягала от Рая?
-    Не, отвлякоха я. И ти, понеже си вещица, ще ми помогнеш да я намеря!
-    Хей, хей, хей, почакай малко! Да ти приличам на момиче с откачена шапка и рокля? Пък и още не е сигурно, дали съм такава!
-    Ей... аз те намерих, нали? Аз никога не греша! Значи си такава!
-    Не е вярно, аз те намерих, лежащ на пътя... – погледнах го изненадано – Ти нарочно си стоял там, нали? Ами цялата кръв?
-    Не, когато те видях с колата... просто исках да те проследя къде живееш и да се запиша в твоето училище и така, но загубих контрол... и паднах.
-    Ауу, ти си паднал ангел! Хей, пристигнахме.
Той паркира колата в гаража и излязохме. Когато влязохме вкъщи, той огледа мястото, както правеше винаги.
-    Защо си тръгна? – попитах огорчено.
-    Ти каза да се махна и го направих!
-    А защо се върна?
-    Не знам... Когато отидох горе, не чувствах, че принадлежа на това място.
-    Добре! Впрочем... ъм... до края на седмицата няма да съм в града.
-    Оуу, къде ще ходиш?
-    Ами в ранчото на чичото на Кат. Искаш ли да дойдеш?
-    Разбира се! Ами Кат няма ли да се разсърди?
-    Моля? Тя да се разсърди? Тази емоция я няма в нея!
   Той се усмихна. Изведнъж всичко радостно в него изчезна.
-    Какво има? – попитах.
-    Нищо, нищо! Просто имам толкова работа за вършене.
-    Аз ще ти помогна!
-    Аби, опасно е!
-    Аз съм вещица, Пийт !
-    Която още не е развила способностите си... – отвърна рязко той и ме погледна.
-    Пфф... – изпухтях. – Щом не искаш помощ, отивам да си лягам. Между другото, утре Кат ще дойде в 10:00.
-    Ок.
-    Само с едно „ок”? Няма ли вече кой да казва „сладки сънища”?
  Той ме погледна изненадано и пак започна да си върши работата. Ровене в книги, ако това се нарича работа? За него явно да.
Качих се в стаята си и погледнах леглото, после прозореца.. Облякох си пижамата, докато слушах любимата си песен The Red Jumpsuit Apparatus - Your Guardian Angel. Легнах и се завих...

Бягах. Бягах от някакви светлини. Светлини, които бяха едновременно прекрасни и страховити. Изведнъж пред мен се появи старица, облечена в дрипи, която ми препречи пътя. Каза нещо на странен език и от всичките ми страни се появиха златни нишки.
   Съпротивлявах се с тях, но те ме надвиха. Нишките ме хванаха за глезените и китките и ме издигнаха във въздуха. Тогава разбрах, че старицата можеше да ги контролира.  Докато тези нишки ме държаха, дрипавата жена изричаше нещо. Нишките изведнъж се превърнаха в окови. Доста здрави окови. Бях уплашена до смърт. Крещях, но никой не ме чуваше в тази изгубена страна. Помъчих се да се отскубна, но тогава ме удари ток.  Чувствах силата на жената. Замръзнах, сякаш бях под въздействие на внушение. Имах чувството, че нервите ми ще експлодират. Внезапно около мен избухна светлина, светлина, която освети цялото село. Сякаш старицата бе изпуснала Слънцето върху мен. Изкрещях от болката, която ме пронизваше бавно. Оковите ме стиснаха по-силно и по-силно. Имах чувството, че всеки момент ще ми счупят костите на ръцете. Болката ставаше все по-непоносима. Сякаш някой ме раздираше жива. 

   Тогава всичко свърши... Облекчение нахлу в тялото ми. Светлината изчезна. Болката също. Погледнах към китките си. Имах белези. Оковите бяха отново нишки - златни и нежни. Тогава те бавно ме смъкнаха отново на земята. Нишките се превърнаха в златен прах. Бях свободна. Чувствах се силна, мощна и недостижима.
-    Коя си ти, по дяволите? – изкрещях, опитваща да си поема глътка въздух.
-    Аз съм първата вещица от рода ни.
-    Какво?
-    Не знаеш ли? Всички Стъкфорт са били вещици, а ти си най-могъщата.
   Гледах като гръмната. И думичка не разбирах. Като в час по геометрия.
-    Сега имаш цялата ми сила... Използвай я разумно.
  И тогава всичко се срина. Събудих се от виковете на Пийт.
-    Боже, добре ли си? – извика той.
-    Мисля, че да.
-    Цялата стая светеше и ти светеше, крещеше като луда. Ще ми кажеш ли какво, по дяволите, става? Мамка му, сега говоря като тебе – той се засмя.
-    Не съм сигурна, но мисля, че вече официално съм вещица.
-    Какво?
-    Вече съм вещица! Сънувах една старица, която мисля, че е някоя пра-пра-прабаба, която е била мощна вещица. Сега имам цялата нейна сила и мощ.
-    И не знаеш как да я контролираш нали?
-    Май да? Офф, не знам. Колко е часът?
-    Седем без десет. Сигурна ли си, че си добре? О, боже мой! Китките ти! В белези са!
   Погледнах. Помислих, дали да му кажа от какво за белезите, но реших да не казвам.
-    Ъм.. аз трябва да се приготвя – смъмрих набързо.
-    Добре.
-    Хей, Пийт, да не забравиш да си приготвиш багажа!
-    Готов е.
-    Ти спиш ли въобще?
  Не получих отговор, а само една усмивка. Прекрасна усмивка.
   Измих си зъбите и започнах да си оправям багажа. Сложих си 2-3 блузки и панталонки.  Tъкмо си слагах червената рокля, когато някой звънна на вратата.   Слязох, тичайки, и отворих врата. Беше Кат.
-    Готова ли си? – попита тя
-    Моля? Ти каза 10:00! А сега е 8:25!
-    Нищо. Хайде, ела, ще ти помогна с багажа.
-    Хей, Аби имаш ли... – Пийт изникна от нищото. – Оуу, здравей Кат.
-    Пийт? Здравей. – изръси Кат.
-    А да, забравих да ти кажа, че и Пийт ще дойде... – казах несигурно.
-    Супер, хайде Пийт, помогни на Аби с багажа аз ще взема някои неща!
   Аз и Пийт се качихме в стаята и започнахме да оправяме багажите. От време на време си хвърляхме погледи. Ах, тези очи... умирах за тях. Наблъсках необходимите неща. Не издържах повече да съм покрай него. Нарамих си сака и тръгнах.
-    Аби, почакай! – извика Пийт.
   Изведнъж спрях. Обърнах се... бяхме толкова близо. Усещах топлината му, всяко негово вдишване....
-    Какво? – казах с треперещ глас.
-    Ъмм, аз искам да ти помогна със сака.
-    Не не... добре ми е така.
   Пулсът ми се ускоряваше... Отстъпих назад и го погледах. Но не можех да стоя далеч! Не успях да се преборя с чувствата си... и го целунах. Устните му бяха меки, нежни, топли... просто неописуеми! За миг бях забравила всичко... Кат... Проблемните ми родители... дори и че съм вещица...
-    Съжалявам – промърморих и избягах.
-    Аби?
Какво направих? Не се ли сдържа, Аби? Голяма съм глупачка!
-    Кат, хайде да тръгваме! – извиках.
-    Качвайте се. Пийт, ти ще си с чичо ми! Аби и аз ще сме в моята кола..
   Излязохме и заключих вратата. Пийт постоянно ме гледаше. Не понасях, когато някой ме гледаше втренчено. Сложих си качулката, влязох в колата и седнах на задната седалка. Видях Пийт и Кат да си говорят за нещо. Докато ровех из сака да си намеря телефона, Кат се качи в колата.
-    Хей, Кат, май съм си забра..... Пийт? Какво правиш тук, по дяволите?
   Понечих да изляза, но той заключи колата. Той се усмихна доволно и ме погледна на огледалото за задно виждане.
-     Ами, с Кат си разменихме местата.
-    Хей, хей, хей – Кат се появи на вратата на Пийт.
-    Кат? – Пийт я погледна. – Нали се разбрахме да си сменим местата.
-    Да, но чичо ми иска мъжка компания! Бягай от тук..
   Пийт слезе от колата и ме погледна отново. Наблюдавах всяко негово действие. Той се спря, обърна се към мен и извади телефона ми от джоба си. След това измъкна и слушалките. Мамка му...
Тръгнахме. Пътят беше сигурно 2-3 часа. След около 20 минути мълчание, Кат пусна музика. Избира музика 1-2 минути, докато не остави моите депресарски песни на BrokeNCYDE.
-    Не, моля ти се, Кат. Смени песента.
-    Какво? Ти само такава музика имаш тук! Пък ако искаш, може аз да ти попея. Избирай аз или това?
-    Само недей да пееш! – започнахме да се смеем.
   Kaт започна да пее. Сякаш бях призовала Дявола.
-    Кат!
-    Какво? Не те ли радва вече песента? Преди постоянно ме измъчваше с нея! Между другото, Рон е идвал при теб. И раницата ти е в багажника.
-    Виж, Кат... толкова много работи се промениха.
-    Не, Аби. Ти се промени. Преди беше най-лъчезарното и популярно момиче в училище. Какво е станало с теб? Откакто си заминаха родителите ти и откакто Пийт се появи... ти си различна! Откъде, по точно, се появи той? – реших да не ú отговарям. – Аби! Попитах те нещо.
-    Той ми е съсед.
-    Който стои постоянно у вас? Стига, Аби! Познавам съседите ти, откакто се преместихте... Кажи ми! Откъде се взе Пийт?
-     Намерих го. – изкрещях. – Защо всички ме питате едно и също?
-    Защото те обичаме! Аби, добре ли си?
   Чувствах магията. Беше толкова много силна, че не можех да издържам. Щеше да избухне всеки момент.
-    Спри колата! – извиках. Кат спря колата и се обърна към мен.
-    Аби?
-     Кат бягай от тук!
-    Не, няма да те оставя тук. Ще звънна на Пийт.
-    Кат, бягай! – гласът ми беше променен, като на някакво чудовище.
   Кат беше уплашена, можех да го прочета в нейния поглед. Тя слезе от колата и побягна. Пулсът ми се ускоряваше с всяка изминала секунда. Погледнах ръцете си. Какво, по дяволите? Аз светех. Бях като ходеща крушка. Разплаках се. Болката се стовари върху мен. Цялата започнах да се треса. Крещях с цяло гърло. Болката ставаше все по-непоносима и по-непоносима. Ставах гореща. „Ще се опържа” - помислих си. Нямах сила да се боря. Предадох се. Усетих, че не можех да се движа. Всичко покрай мен ставаше все по-малко и по-малко. Тогава всичко избухна в бяло.