Глава 7

Видях я. Измъчена и плачеща постоянно. Мия. Красива, не чак толкова, но величествена - като никоя друга. Руса коса, мека като коприна. Очите ù зелени, дълбоки, чакащи за спасение. Тя вървеше, оглеждайки за изход. Бялата и рокля бе покрита с капки кръв. Разтреперих се, тръпки полазиха по цялото ми тяло. Тя изглеждаше толкова беззащитна, толкова самотна и толкова наранена. Дали си мислеше за Пийт? Исках да разбера. Направих крачка напред.  

-  Мия? Чуваш ли ме? –попитах бавно.
   Тя се огледа. Трябваше ли да приема, че това е знак на съгласие?
-  Мия! Отговори ми с да или не!
-  Да! – каза тихо.
-  Аз съм приятелка на Пийт!
-  Пийт? Къде е той? – каза тя през сълзи.
-  Тук е... при мен. Мия, къде си?
-  Не знам. Как е той?
-  Мия! Съсредоточи се! Какво виждаш около себе си?
-  Стени... Коя си ти?
-  Абриел. Имаш ли прозорец или нещо такова?
-  Красиво име. Да, имам дупка.
-  Какво виждаш? – попитах изнервено.
-  Ммм... Трева, дървета, поляна.
-  Нещо конкретно? Какво ти прави впечатление?
-  Има бреза. Голяма бреза и...
   „Мамка му” изругах на глас. Връзката беше прекъсната, а аз бях много изтощена. Отворих очите си, които бяха насълзени. Пийт ме гледаше с любопитство.
-  Пийт... съжалявам. – разплаках се.
-  Няма нищо. Все пак благодаря, че опита. Какво стана?
-  Тя е много съсипана, Пийт. Постоянно питаше за теб. Постоянно плачеше. По роклята ù имаше кръв.
-  Каза ли ти къде е?
-  И тя не знае. Каза, че вижда голяма бреза... и започна да казва още нещо, но нещо ме избута от главата ù. Някой или нещо прекъсна връзката...
-  Бреза? Мия, защо не се вглеждаш по-внимателно?! – каза Пийт на себе си.
   Усещах как се губя, някъде из тъмната бездна. Силата все повече и повече ме завладяваше. Въздухът не ми достигаше. Кръвта бушуваше във вените ми. Бях ядосана и агресивна, но не трябваше да си го изкарвам на Пийт. Качих се в стаята си, последвана от Пийт. Обърнах се към него и му казах, че искам да съм сама. Погледна ме странно или по-скоро притеснено, но се съгласи с мен. Имах голямо желание да вляза в банята. Съблякох си дрехите и ги хвърлих за пране. Напълних си ваната с топла вода и влязох. Тялото ми настръхна при допира на горещата вода. Потопих се цялата. Затворих очи и си представих Мия - усмихната, лъчезарна, с разперени криле. Защо бях разстроена? Сълзите се стичаха по лицето ми. Исках да помогна на Мия. Но какво ще стане след това? Дали Пийт щеше  да остане с мен? Или ще отиде горе без да си спомни за мен? Трябваше ли да го попитам? Да, но нямах тази смелост. Излязох от банята, облякох си чисти дрехи и отидох в стаята на Пийт. Той беше легнал, но не спеше.
-  Пийт?
-  Да, Аби? – погледна ме с тъмните си очи.
-  Каква е Мия?
-  В какъв смисъл?
-  Ами... всякакъв! Каква по характер, като човек?
-  Тя е просто Мия. Винаги усмихната, винаги прекрасна, винаги лъчезарна. Само един път съм я виждал да плаче. По принцип тя е много сдържан човек. Винаги ще ти позволи да я тъпчеш и няма да ти каже нищо... Просто ще замълчи и ще се усмихне. Но когато ù кипне. Да не си там – усмихна се.

 Винаги, когато говореше за нея се усмихваше. Тя му беше скъпа. Но дали беше влюбен в нея?
-  А обичаш ли я? – погледнах го.
-  А ти обичаш ли брат си?
-  Да... но аз не ти говоря за...
-  Не, Аби. Не я обичам по този начин – Пийт се надигна от леглото и се доближи –Много добре знаеш кого обичам, Абриел!
   Абриел... мразех да ме нарича с цялото ми име. Стана ми кофти. Не можех да отвърна, че и аз го обичам. Исках, но не можех. Врътнах се и излязох от стаята си. „Защо попита, глупаче?!” скарах се на себе си. Бях усмихната, когато слизах по стълбите.  Бях развълнувана. Бях напрегната. Бях разстроена. Бях влюбена. За това мразех Пийт! Той ме караше да се чувствам по много странен за обяснение начин. Всички сме го преживявали - „първото прословуто влюбване”. Да, чувството е страхотно... Но някак си не те ли кара да забравиш за всичко? За най-важните хора в живота ти - приятелите.
Кат винаги беше до мен, дори когато разбра, че съм изрод. Толкова много ми липсваше, а бяха изминали цели 2 дена, откакто не я бях виждала.
   Взех си якето и излязох. Бях много весела. За пръв път се чувствах значима. Принадлежах на някого. Вървях по улиците усмихната. Но частичка от мен не вярваше на Пийт. Той не бе тук само заради мен и Мия. Нещо друго го задържаше тук. Дали Пийт се преструваше на мило и дразнещо момче, за да ме заблуди? Трябваше да разбера какво е намислил. А дали беше за добро или лошо... това просто няма значение. Пийт не ме допускаше до себе си. Сякаш беше изградил стена, на която пише: „Забранено за Абриел!”. Огледах се и пресякох улицата. Отговорите на въпросите ми бяха в училището. Преди Пийт постоянно ме питаше за някаква книга, но аз никога не бях ходила в библиотеката на училището. Там ли беше книгата? Или в дирекцията? Щях да я намеря. Все пак бях вещица. Усмихнах се на себе си. Мразех да вървя, затова се качих на такси. Платих и излязох от таксито. Вървях по алеята, докато не стигнах входната врата. Влязох и тръгнах към библиотеката. Имах чувството, че главата ми ще експлодира. Вече бях в училищната библиотека. Скитах се из между рафтовете. Не знам колко часа обикалях. Прегледах почти всички книги, освен една. Тя стоеше на стената зад бюрото на библиотекарката, която наблюдаваше всяко мое движение. Беше адски изнервящо. Отидох до нея и се усмихнах с очарователната си усмивка.
   - Може ли онази книга, която е зад вас? – свих в юмрук ръцете си.
   - Не. Тя е забранена. – стисна устни.
   - Защо? Защо е забранена?
   - В нея има работи, които не са за вас, учениците.
   - Какво има в нея? – реших да си пробвам късмета.
   - Ти май нещо не разбра, момиче! Забранена е!
   Забранена книга? За тази книга ли беше дошъл Пийт? Това ли го задържаше? Тъмната ми страна се появяваше със всяка изминала секунда.
   - Дай ми книгата! – казах ядосано.
   - НЕ! – извика тя.
   Не? Не знам защо, но това супер много ме ядоса. Бях готова на всичко, за да взема книгата. Огледах се наоколо. Затворих очи и оставих чудовището да завладее тялото ми, душата ми. Взех една дебела книга и погледнах злобната библиотекарка.
   - Ами тогава... – спрях се.
   Фраснах я с книгата и гледах как се строполясва на земята.  Прескочих бюрото и счупих стъклената кутия, в която беше книгата. Грабнах я и изхвърчах навън. Бягах с всички сили. Бях бърза, много бърза. Слънцето дразнеше очите ми или по скоро очите на чудовището. Но аз не спрях да бягам. Бях вече много далеч от училището. Даже и аз не знаех къде се намирам. Бях в някакъв парк, изоставен парк. Наоколо имаше само наркомани, пушещи трева и смъркаха кокаин. Не ми пукаше. Книгата беше в мен. Само в мен. Седнах на една мръсна пейка. Отворих книгата. Мамка му. Беше на друг език. Предизвиках тъмната ми страна да ме завладее напълно. Усещах силата ù. Усещах как сърцето ми спира да тупти. Усещах как тъмната страна се настанява в мен. Вече не бях себе си. Отворих отново книгата. И думичка не разбирах. Извадих телефона си и влязох в Интернет. Написах няколко думи в Гугъл преводача, но нямаше никакъв резултат.
   - Хей сладурче! – изкрещяха наркоманите.
   Усмихнах се и станах. Тръгнах към тях. Исках да отида при тях, но не трябваше. Тъмната ми страна беше спокойна, затова реших да ù се доверя. Стигнах до тях и те ми предложиха да си дръпна от току-що запалената марихуана. Отказах. Все пак не бях такова момиче, колкото и глупости да правех. Преметнах косата си назад и седнах до тях. Извадих книгата и им я показах.
   - Разбирате ли нещо? – попитах.
   - Това е на шумерски език. – каза един от тях.
   - Разбираш ли какво пише?
   - Не... но знам човек, който може да ти го преведе.
   - Къде се намира? – побързах да попитам.
   - Охо, сладурче. Всяко нещо си има цена... – каза с отпусната усмивка.
   - Добре... – тогава го хванах с една ръка за гърлото и го вдигнах високо във въздуха. Другите избягаха. Очите ми бяха по-червени от кръвта – Избирай да живееш или да умреш.
   Той  риташе и се гърчеше. От ръката ми се появиха нокти – дълги и остри. Стана ми жал за напушения идиот и го пуснах. Беше застанал на колене и се държеше за гърлото, докато кашляше.
   - Какво избра? – попитах.
   - Живот...
   - Все пак можеш да мислиш трезво. – засмях се. – Къде се намира твоят човек?
   - Горе в планината. При онази скала. В една малка къщичка.
   Знаех къде е.
   - Има малък проблем... Видя всичко.
   Гледах го с психарския си поглед. Размахах си ръката и разкъсах гърлото му с  нокти. Хареса ми. Наслаждавах се на гледката. Наслаждавах се как се гърчи от болка. Наслаждавах се как кръвта му изтича до последната капка. Бледата ми кожа на ръката беше в алена кръв. Избърсах се в якето на мъртвеца и потеглих към къщата.
   След 2 часа вървене вече бях там. Преди да вляза в къщичката пуснах тъмната страна да си отиде. Успокоих се. Почуках на дървената вратичка и някакъв старец ми отвори. Той ме изгледа учудено, както и аз него. Мислех, че и той ще е някакъв измислен наркоман, а се оказа очарователен старец. Той ми направи знак да вляза. Беше много красива къща. Седнах на дървено столче и старецът ми сервира топъл чай.
   - Какво те води тук? – попита ме той.
   - Имам нужда от помощ! Моля ти се, важно е!
   - Какво има? Какъв е проблемът?
   - Трябва да ми преведеш тази книга.
   Сложих книгата на масичката. Той ме погледна уплашено.
   - Тази книга не трябва да е в теб! – старецът стана. – Тази книга не може да е в теб!
   - Знам. Ще ми помогнеш ли? Или...
   - Не, не, не – прекъсна ме той – Тази книга не трябва да е в теб!
   - Разбрах, по дяволите! – станах и тръшнах стола в земята. Той се разпиля на парчета – А сега ще ми помогнеш ли?
   Старецът седна на другия стол и започна да превежда. Той беше заложник в своята къща. Бях много уморена. Седнах на дивана и го гледах, докато превеждаше. Добре, че книгата беше тънка. След дълги часове той най-после  приключи.
   - Благодаря! – казах. – Наистина! Благодаря от сърце!
   - Бъди предпазлива с тази книга, момиче на злото. Има много създания, които биха дали живота си, за да притежават тази книга.
   Излязох от къщичката и се отправих към дома. Вървях,  вървях, вървях и само вървях. Писна ми само да вървя. Нямах сили. Изтощена, гледах как доближавам дома си с всяка изминала крачка. „Стегни се!” заповядах си. Започнах да бягам. Бях пред къщи. Подпрях се на вратата, за да си поема въздух. Държах книгата със записания превод и наметнах якето отгоре. Отключих вратата и влязох. Огледах се за Пийт, но явно беше заспал или беше навън. Отидох в стаята си. Имах си скривалище, което само Кат знаеше. Преместих леглото и отворих малката вратичка, която беше на пода, покрита с килимче. Пуснах книгата вътре. Оправих стаята си в предишно положение и седнах на леглото.
    - Аби? – Пийт се чуваше.
   Мамка му! Мамка му! Мамка му! Смачках листите, на които беше превода и ги хвърлих в коша. Взех някакъв учебник и го отворих.
   - Да? – отговорих.
  Пийт влезе  намръщен.
   - Къде беше?
   - Никъде...
   - Никъде? – Пийт скръсти ръце и се облегна на бюрото.
   - Имах работа. Ясно! – извиках.
   Яростта в мен напираше. Харесваше ми. Тъмната ми страна беше като наркотик. Чувствах се прекрасно, но беше толкова  вредна. Внезапно си спомних за наркомана - лежащ и окървавен. Започнах да се кискам. Беше ми толкова смешно и приятно. Пийт ме гледаше сериозно.
   - Аби? Какво ти става?
   - Нищо! – казах през смях – Сега може ли да уча?
   - Да, няма да те притеснявам. Спокойно.
   Пийт излезе и затвори вратата. Станах и отидох до кошчето. Взех листите и ги прегладих.