Глава 8
 

20.06.145 г.

  

„Животът е толкова самотен без нея. Любовта ми беше невъзможна според тях - великите господари на Рая. Ангелите управляваха света, след като Бог изчезна. Аз бях един от ангелите, които го търсихме. Но тогава нещо се обърка. Първата вещица от рода Стъкфорт – Дея Стъкфорт. Тя повдигна ръце, произнесе нещо и всичко за миг умря. Слязох на земята и прибрах крилете си. Доближих се до нея. Очите ú - черни като катран. Косата ú златиста – бухнала и красива. Нямаше начин да не се влюбиш в нея. Но тя беше вещица. Трябваше да я убия. Тя започна да говори. Гласът ú бе толкова омайващ, хипнотизиращ. Мислите ми бяха изчезнали. Тя ме управляваше. Караше ме да правя глупави неща. Накара ме да убия всички тях - моите  приятели. Съпротивлявах се, но магията ú беше силна. Крилата ми се разпериха и полетях. Плаках, докато ги убивах. Убих приятелите си със собствените си ръце. Кръвта им беше по ръцете ми. А тя стоеше долу и се смееше. Тя бе момиче от злото. Тя бе моето предизвикателство. Тя бе моята прокълната любов. Трябваше да я оставя, но сърцето ми не ми позволяваше...”

   Оказа се, че не е книга, а дневник на някакъв воин-ангел. Ако можех така да го нарека! Прочетох няколко пъти първата страница от дневника. Сърцето ми умря. Липсата на Бог? Пийт знаеше историята. Знаеше какво ще сполети мен. Знаеше, че все някога ще откача. Но беше с мен. Старецът ме беше нарекъл „момиче на злото”. Дали бях като нея - Дея Стъкфорт? Не исках да бъда като нея. Бавно се превръщах в нея. Имаше ли някакъв лек? Имаше ли шанс да оцелея? Щях ли да опазя Пийт жив или ще го убия за удоволствие, както направих с наркомана? Дали Мия беше отвлечена заради мен? Някой звънна. Станах от леглото и тръгнах към вратата. Отворих и какво да видя...
   - Джош? – изкрещях и го прегърнах.
   - Хей! По-полека, бебо! – пусна куфарите си и ме прегърна силно.
   Пийт се появи. Направи няколко крачки напред  се спря.
   - Джош това е...
   - Пийт? Какво правиш тук? – засмя се Джош и тръгна към него.
   - Вие се познавате? Защо всички го познават? Само аз ли не го познавах? – гледах ги учудено.
   - Да, той е много специален...
   - Ангел? Да, знам всичко, Джош! – въздъхнах.
   Те се спогледаха.
   - Ъмм... – започна да заеква. Не беше в негов стил. Но, когато го правеше, значи беше много смутен. – Да. И ти как си?
   - Добре съм! – как нямаше да съм добре? Брат ми се прибра вкъщи.
   - Не нямах това предвид! Как се справяш със силите?
   - Откъде знаеш? Пийт ли ти каза?
   - Не, не! Дея Стъкфорт влезе в съня ми и ми каза да се грижа за теб.
   - И ти повярва на някакъв сън? – изпъшках.
   - Не си ли спомняш историите, които прабаба ни разказваше. Истории с вещици, ангели и какви ли не други истории. Не си ли спомняш тя как те подготвяше психически и физически за цялата болка, която ще изпиташ, когато ти се прехвърлят силите? Абриел...
   - Аз и баба не помня, камо ли прабаба... – стана ми гадно. Как съм могла да забравя такива уроци?
  -Хей, Пийт довечера ще излезем, по мъжки! – Джош ме погледна. Сякаш знаеше, че и аз ще се натреса, което си беше напълно вярно. Как щяха да купонясват без мен?
  - Стига де! – казах отчаяно. – И аз искам да дойда с вас. Какво ще правя тук цяла вечер?
   - Извикай Кат, Рон и направи купон!
   - Да бе! Купон от трима прави ли се?
   - Когато бяхме двамата ставаше купон! – смигна ми.
   - Джош! Моля те! Пък Пийт не купонясва! Знам го от личен опит.
   - Аз не купонясвам? – засмя се Пийт. – Питай батко си какъв купон бяхме вдигнали.
   - Пийт? Кой си ти? – казах с насмешка. – Нали те бях видяла на купона в Рон. Веднага  се изнесе на по-тихо място.
   - Купонът не струваше! А и Кат ме гледаше постоянно! Беше досадна!
   - Както и да е! Кат знае за мен. – обърнах се към Джош.
   - Какво? –каза с ококорени очи –Издала си тайната?
   - Беше инцидент. Стана внезапно. Тогава не можех да се контролирам.
   - А сега можеш ли? – гласът му беше спокоен, но някак си дразнителен.
   Мозъкът ми щеше да експлодира. Чувах шум. Като че ли стотици деца крещяха в ушите ми.
   - Млъкни малко! – ослушах се.
   - Абриел! Питах те...
   - Шшт! – изшътках.
   Шумът ставаше все по-силен и по-силен. Ушите ми бумтяха. Джош и Пийт ме гледаха. Хванах се за главата, паднах на земята и се свих.
   - Накарай го да спре! – крещях от болка.
   Те само стояха и гледаха. Не реагираха. Дали това беше планувано? Видях Джош с бели като сняг очи. Бяха толкова много ясни, кристални. Сякаш бяха порцеланови. Болката навлизаше в тялото ми. Имах чувството, че костите ми се чупеха една по една. Трябваше да спра болката. Трябваше да спра Пийт и брат ми. Трябваше да отдам тялото на другото ми аз. Желаех я - желаех тъмната страна да ме завладее. Тя беше единственото ми спасение. Усещах я как идва, усещах я как наближава, как тялото ми се изпълва с енергия. Вече не бях на себе си. Свих се повече, като се правех, че болката, която пронизваше тялото ми действа все още. Усетих как ноктите ми растат. Усетих как очите ми стават червени, кървави. Сърцето ми спря. Бях прекрачила границата. Бях готова да избухна. Тъмната ми страна искаше да наранява, да убива, да измъчва. Както и аз. Исках кръвта им да е навсякъде. Силата се събираше в мен. Трябваше да я освободя. Започнах да крещя силно. Тогава нещо от мен се изля. Усетих как всичко се руши. Усетих как нещо се блъска в стените. Стоях прегъната на земята, докато не се успокоих.  Дишах тежко, но не позволях на тъмнината в мен да си отиде. Изправих се. Пийт и Джош бяха в безсъзнание. Започнах да се смея. И Джош ли беше вещер? Замъкнах Джош в мазето, после и Пийт. Трябваше ми нещо, с което да ги завържа. Тогава се сетих за тях - за нишките. Извиках ги. Те се появиха отвсякъде и се насочиха към тях – предателите ми. Вярвах им, а те ме предадоха. Обичах ги, а те ме унижиха. Щях да си го върна. Отидох до гаража. Взех гаечния ключ за кранове и слязох отново в мазата. Седнах на масата и зачаках да се събудят.
   Чувствах се виновна. Тъмната ми страна се гордееше с това. Тя искаше да се съкруша. Тя искаше да ме замести. Тя искаше да се чувствам така. Сълзи потекоха по лицето ми. Какво бях направила? Исках да се разкъсам отвътре. Чувствах дъха ми надолу по кожата и костите ми. Бях изгубена в мрака, отново. Джош ме нарани... Собственият ми брат ме нарани. Това го очаквах от Пийт, а не от Джош. Още не можех да си избия от ума,че Джош ме излъга, че ме заблуди, че не е вещер. Мислех, че съм само аз. Мислех, че аз нося проклятието на семейството, ако можех да го нарека така. Исках само аз да го нося, никой друг. Аз бях избраната, не той. Бях разочарована. Бях егоист. Исках всичко само за себе си. Трябваше всичко да бъде само за мен!
   Усещах нещо в гърдите си. Усещах как човешкото в мен се връща. В следващия миг бях на поляна. Видение ли беше? Виждах нея - Мия, с разперени криле, седнала на камък до поточето, на което ме целуна Пийт. Стига де! Защо там? Защо точно там? Намразих Мия. Колкото ми беше симпатична и давах всичко от себе си за, за да я намеря, толкова много я намразих. Не, че я намразих. Раздразни ме! Спомените ме сполетяха. Спомних си как избягах, как Пийт ме прегърна, как ме целуна. Бях се размекнала.
    Тя ме погледна и се усмихна.
   - Аби! – извика ме тя. – Ела!
   Отидох бавно при нея. Изпитание ли е това? Не ме интересуваше.
   - Мия? Как...
   - Нямам много време. Трябва ми Пийт. При теб ли е? Не го усещам!
   - Не е. Какво да му предам? – въпреки че стоеше пред мен, излъгах.
   - Кажи му, че на брезата има нещо издълбано. Като надпис, не го разчитам. И че съм в тъмница на някакъв разпаднат затвор. Или сграда, но на мен ми прилича на затвор.
   - Избяга ли? Как се свърза с мен?
   - Опитах се да избягам, Аби, но те ме хванаха до брезата.
   Тя започна да си играе с водата. Усмихваше се постоянно, сякаш беше у дома си. Все едно нямаше никакви проблеми.
   - Не ми отговори как се свърза с мен?
   - Лесно. Търсих те. Търсих някоя следа, която си оставила след посещението ти. Намерих косъм от косата ти. – тя ме погледна. – Красива си. Не мислех, че си толкова красива. Пийт сигурно е щастлив, че е с теб.
   - Не сме заедно. Бъркаш се.
   - Стига. Ти избра това място, за да се срещнем.
   - Не е вярно. Не съм го избирала! – седнах на тревата, по-зелена и пъстра от всякога.
   - Това е мястото, което ти дойде първо на ум... но ти не би разбрала. Това не са работи за вещици. – започна да се смее. - Тук е била първата ви целувка, нали?
   Смехът ú беше много заразителен, но се сдържах да не се разсмея. Замислих се. Стана ми гадно. Не исках да говоря за него, но тя винаги наблягаше тази тема.
   - Не, точно... Тук беше втората ни целувка.
   - Влюбена си в него. Не го отричай. Виждам го в очите ти. – смигна ми тя.
   - Виж, Мия... дори и да съм влюбена в него, това няма значение. Когато те намери, той дори няма да се сети за мен.
   - Не знаеш на какво е способен Пийт! Не го подценявай. Той може да изглежда непукист, но хей... Ти си му тръпка.
   - Откъде знаеш?
   - Може да съм далеч от вас, но аз съм живяла с него 16 години. Познавам го като петте си пръста на ръката. Той е привързан към теб.
   - Привързан?! Има голяма разлика между обич и привързаност. Ти си на 16 години. Какво знаеш за любовта?
   Мия наведе глава. Усмивката ú вече беше изчезнала.
   - Не знам много, но Пийт е най-добрият ми приятел. За пръв път го почувствах, когато ти се свърза с мен. Някак си човешкото в него се беше явило. Ти го правиш човек. Караш го да се чувства специален. Дай му още един шанс.
    - Как те отвлякоха? – смъмрих набързо въпроса.
    - Тук вина има и Пийт. – каза Мия натъжено.
    - Защо? Какво направи?
    - Той само стоеше и не направи нищо, докато ме дърпаха, удряха. Той не направи нищо. Трябваше да ме спаси, не да гледа как ме отвличат и.....
   Иии Б-У-М! За по-малко от секунда вече бях в мазето. Да дам на Пийт още един шанс? Колко пъти трябва да му прощавам за това, в което ме въвлече?
  Погледнах към Джош и Пийт, които вече ме гледаха. Не можех да ги гледам. Вече ги мразех. Тъмната ми страна се върна. Гледах ги. Бяха уморени, ранени, учудени. Слязох от масата и взех гаечния ключ. Пийт ме гледаше с онзи поглед, когато се срещнахме за първи път – уплашен и изнервен. А Джош беше много спокоен.
   - Трябва да се запознаем! – каза тъмната ми страна. – Аз съм тъмната страна на Абриел. Много съм разочарована от теб, Джош! Остави сестра си. Трябваше да се занимавам с нея, докато ти се забавляваше с твоето приятелче. Пийт? Здравей, радвам се да те видя за втори път.
   - Втори път? – попита Пийт.
   - Хайде, спомни си. Когато Аби се прибра чак на сутринта. Ти дойде в стаята ú.
   - Тя учеше. Не е вярно! Беше си тя! Щях да усетя ако имаше нещо нередно.
   - А това да ти е познато? – извадих книгата-дневник от раницата ми. Пийт погледна книгата. Очите му се разшириха. Той се опита да се освободи от нишките, но те се стегнаха още повече.
   - Освободи ме! – изкрещя той. - Веднага! Тази книга не трябва да е в теб! Не трябва да е в нея!
   - Идеята не беше моя! Тя ме повика, за да я вземем. Такъв удар нанесе на библиотекарката. Падна в безсъзнание горката. – започнахме да се смеем. Аз и тъмната ми страна. – Време е да се срещнете с истинската Аби. Предупреждавам ви, много е ядосана.
    Тогава усетих облекчението. Тъмната ми страна си беше заминала. Бяхме останали само ние – аз,  Джош и Пийт. Гледахме се очи в очи. Злобата се надигаше в мен. Трябваше да си излея всичко.
Ударих Джош с инструмента. Той изруга.
   - Това е, че ме остави тук сама. – ударих го още един път. – Това е, че ми причини болка. Ти си ми брат! Трябва да ме пазиш.
   Разплаках се. С насълзени очи погледнах към Пийт. Той беше със затворени очи. Беше много уплашен. Застанах пред него.
   - Погледни ме, Пийт! Просто ме погледни! – извиках.
   - Не мога! – прошепна.
   - Погледни ме! Иначе старата Абриел няма да я видиш никога повече!
   Той ме погледна. Не знам колко удара му нанесох. Един след друг. Излях цялата си злоба върху него. Целият беше в кръв и дълбоки рани.
   - Това е, че си играеше с мен, със сърцето ми! Това е, защото ме въвлече в тези глупости! Това е защото не си защитил Мия!
   - Аби, спри! Спри, по дяволите! – прекъсна ме Джош. – Нараняваш го! Абриел!
   - Млъкни! Той ме нарани, а ти като по-голям брат трябваше да ме защитиш! Не да ме нараниш! Всички ме наранявате. Не съм ви изтривалка. Какво ви става?
   -  Аз те защитавам от самата теб! Не разбра ли? Ти си по-зла и от Дея!
   - Напротив! Контролирам силите си без проблем... за разлика от теб! – засмях се. – Аз съм по-добра от нея във всичко!
   - Да бе! Продължавай... Нека видим докъде ще стигнеш.
   - До там, където ти няма да си. И никога няма да си.
   - Докъде? Където всички ще почнат да те мразят, заради същността ти. Пийт ще те намрази.
   - И какво от това? Аз го мразя. През цялото време си играеше с мен. Със сърцето ми.
   Пийт ме погледна. Чувстваше се виновен, усещах го. Усещах как сърцето му тупти тежко.
   - Дори Кат ще те намрази, ако не се вкараш в правилния път.
    Млъкнах. Не знаех какво да отговоря. Мразех, когато ме затапваха. Чувствах се победена. Той беше отчасти прав. Но аз харесвах същността си, макар и да не я исках. Тя ме караше да се чувствам специална.
    Отстъпих назад и ги погледнах за последно. Чух виковете им, но не се върнах. Просто ги оставих. Имах работа за вършене. Седнах на креслото в хола и отново отворих превода.