Седя под тръстиковия навес на брега на морето. Сянката е тежка, морският бриз се разлива по тялото ми. Музиката на бара е непозната, но приятна, леко меланхолична. Слънцето отдавна е тръгнало надолу и чадърите, и шезлонгите пред мен са почти празни. Морето е успокоило бесовете, които цял ден го караха да напада гневно брега и сега летаргично плъзга вълните си по пясъка. Опитвам от време на време от необичайния десерт предложен ми от усмихнатата барманка, съставен от диня и пъпеш. Още по странен беше избора ми до го комбинирам с изстуден ябълков сайдер. Но така реших. Моментно желание, изпълнено без да се замислям. Започва поредната непозната песен. Този път е някак по-жизнерадостна. Собственикът на заведението идва от някъде и казва, че морето изхвърля делфини. Деца се затичват натам. Аз не виждам никакви делфини. В главата ми се върти само историята на Себастиан.

Някога, много отдавна, може би съм бил още дете, Себастиан дошъл в България, заедно със съпругата си, която обичал безумно. Двамата започнали работа тук, на черноморието. Обичали се и споделяли радости и премеждия. Борили се с живота и си преправяли път заедно. Минали години, но любовта на Себастиан, точно като в приказките, не отслабвала, а ставала все по-силна. Само че, жената до него, леко по леко, започнала да не бъде безразлична към погледите на мъжете около нея. Усещала, че животът бавно отминава, а тя не е пробвала толкова много неща. Постепенно любовта и отдадеността на Себастиан се оказали недостатъчни. Той направил всичко, което могъл, за да я задържи, но в крайна сметка виждайки, че пламъкът в очите и към него е угаснал, се отдръпнал и я оставил да търси щастието си без него. Какво друго би могъл да направи?

Но не спрял да я обича. О, не. Любовта останала в сърцето му чиста и непокътната, същата като в деня, в който я видял за първи път.

Повдигам поглед. Виждам как и спасителят си събира вещите, и с чанта в ръка бавно си тръгва. Вече няма никого на плажа. Вятърът разнася пясъка и си играе с чадърите. Шезлонгите са празни. А слънцето още не се е скрило. Най-приятната му топлина, тази която нито те изгаря, нито позволява да ти стане студено, ще бъде пропусната от всички. Искам да се преместя, да направя няколко крачки и да я поема цялата. Само за себе си. Но оставам на мястото си и продължавам да пиша за Себастиан.

Той се опитал да извади от сърцето си любовта на живота си. Но всеки знае, че това е невъзможно. За това пробвал да я забрави, като натрупа други жени между себе си и любовта си. Колкото и бройки обаче да имал, сърцето му не намирало покой. На всяка жена, с която бил, се отдавал напълно. Обичал я в кратките моменти докато са заедно, с цялото си сърце. Уважавал я и изпълнявал всичките и желания. Целувал устните нежно, всеки път, със страстта на ученик, усетил за първи път магията на целувката. Прекарвал пръстите си по кожата и и карал зърната и да се втвърдяват и тръпнат в очакване на блажени целувки. Влизал в нея все едно никога повече няма да има друга, а след това я забравял и повтарял отново и отново същото с други. Но каквото и да правил, колкото и жени да имал, всичко това бали само кратки моменти от живота му. Паузи, оазиси на съзнанието, в които за малко да не мисли за онази своя любов. Останалата огромна част от деня и нощта му не съдържали смисъл и желание за живот. Били изпълнени с празнота. Когато мислите му не били ангажирани с работа или с ежедневните проблеми, винаги правил само едно. Връщал се към спомена за любовта си. Преживявал щастливите моменти отново и отново и незабележимо се усмихвал вътре в себе си. А когато се сещал за тъжни, те също го топлели, защото били преживени с жената, която обичал. Никога не продължавал да мисли за след това. Спомените му, живота му, се ограничил до последния път в който си спомнял, че го е погледнала с любов. Останалото нямало значение.

Слънцето се е скрило зад възвишената и високите дървета отзад. Още е светло, но топлината си е отишла. Вече не мога да и се порадвам. Изпуснах момента безвъзвратно. Собственикът и децата обсъждат умрелите делфини на брега. Себастиан седи на масата зад мен. Виждам го в гръб. Приведен напред, опрял китки в коленете си, с обикновена овехтяла шапка с козирка, горнище от анцуг и къси панталони, които не подхождат на възрастта му. Седнал е накрая на пейката, на празна маса, но никой не му прави забележка. Погледа му е отправен някъде между водата и сушата.

Някакъв странен старовременен кораб с платна бавно пресича залива на Приморско. Но Себастиан не му обръща внимание. Отново е там, където е преминал живота му. При онази единствена жена измежду хиляди, на която е дал сърцето си. Иска ми се да му кажа нещо, но не знам какво. Живота му е пропилян безсмислено според всички други, но за него не е така.

Две млади жени минават по пясъка покрай него в настаналия сумрак. Себастиан леко се усмихва. Но това е усмивка на спомена. Поклащащите се бедра, впития бански долу и щръкналите от захладнялото време зърна, са му напомнили за нещо.

Къде ли е тя сега и намерила ли е щастието си? Заслужавало ли си е за това, което е изгубила?

Собственикът на заведението идва да ми каже , че си тръгва, но аз мога да остана, до когато пожелая. Поръчвам си един последен сайдер. Себастиан остава да седи накрая на пейкат,а на крайната маса. На него никой нищо не му казва.

Усещам, че започва да ми става студено. Необяснимо успявам да видя очите на Себастиан докато се изправя. Те не виждат света наоколо, защото са вперени навътре, дълбоко в самия него. И въпреки пустия плаж, отиващия си ден и дълбоката самота обхванала всичко, въпреки студа и безразличието на морето и хората, очите му са най-щастливите, които съм виждал някога.

Бавно отива до старо колело с прищипан багаж отзад, опряно до стената па постройката. Избутва го от пясъка и се отдалечава, и изчезва в мрака по асфалтовата алея.

Аз оставам да слушам безконечното разбиване на вълните в пясъка.