Като сега. Спомням си, че ти замина за Лондон “при децата”. Тръгна набързо. Не ми позволи да се сбогуваме. Толкова много работа имах, че като че ли си отдъхнах: “Ще мога да свърша много неща” - казах си бодро аз.
От време на време звънях ту по телефона, ту на джиесема, за да видя дали си се върнал. Отговаряше ми само секретарят.
Един ден ми се стори, че това лято прекали. Купих една картичка – с кафяв кант по краищата, бяха цветя. Най-напред написах колко много се тревожа за теб. Скъсах листа. Не биваше да предизвиквам съдбата. Написах, че се надявам всичко да е наред. Молех те да ми се обадиш. Без марка. Направо в пощенската кутия. На плика написах “Лично”. Като че ли знаех, че други ще я четат.
Онова лято продължи чак до края на ноември. Да, със сигурност беше аномално топло, както сега. За пръв път виждах толкова яркожълти топли листа. Чудех се как досега не съм забелязвала красотата на есента. И ми се щеше да ти напиша нещо красиво. Но тебе вече те нямаше.
Църквата беше малка да по ...