4.

Кръстев не помръдна. Само погледна към кмета и каза:

-     А защо да си чешем езиците тук? Хей го Минчев – да направи едно селско събрание, да ни каже всичко, което знае по въпроса, а после ще обсъждаме… Може и решение да вземем…

Минчев се огледа. На площадката пред кръчмата вече се бяха събрали почти петдесет човека – и мъже, и жени. Някои бяха тръгнали към смесения магазин, но забелязаха тълпата и веднага провериха какво става. Дори Тинка напусна магазина, притваряйки вратата само, което предизвика бръчки по челото на мъжа й, но Дойно си затрая. Прекалено важна беше темата, пък и мющериите нямаше де да идат – пак щяха да купят каквото искат и за каквото имат пари…

-     Другарю Кръстев, казах ви – писах писмо, но отговор още няма. И надали днес ще ми се обадят. Далече са от нас, други проблеми имат…

-     И, все пак? – настоя даскалът.

Минчев видя, че всички погледи са впити в него. Просто усети, че трябва нещо да предложи – хората искаха да чуят какво ги очаква. Пък ако може – и какво трябва да правят…

-     Помня от историята. След падането на Галиполи османлиите заели здрави позиции за щурм към Балканите. Но не тръгнали веднага. Някъде трийсет, че и четиридесет години само пробвали – къде има пролуки в държавите. Бавно се разпълзявали навред. Най-напред по Беломорието, после тръгнали покрай морето на север, а други през Тракия на запад. И отпреде им вървели акинджиите. Банди, буквално. Башибозук – неорганизирани, търсещи най-вече плячка, тероризиращи селата, заобикалящи градовете и крепостите…

-     Повтаря се… - каза полугласно Киро Дългия.

-     Именно… Повтаря се… Най-напред бяха натрапниците, които политиканите наричаха „бежанци“…

-     Знам! Няма такива тук… - прекъсна го горд с познанията си Милото. А Мешо го сръчка – да не прекъсва кмета, тая тема отдавна я бяха обсъждали и спор по нея нямаха. Пък и няколко пъти подобни групи се бяха появявали откъм Дивата кория, но преди да стигнат пределите на кметската власт, Мешо, Киро, Милко и компанията им, набързо бяха ги разгонвали. Не признаваха никакви „права“, даже не им даваха да говорят. Прибираха ножовете на уж мирните „бежанци“ и ги изритваха на юг. Отдето са дошли. Един път дори ги замъкнаха до границата – някакви си двайсетина километра и Киро Дългия, славещ се все още със силата си, започна да хвърля първите през браздата. Другите сами побягнаха натам…

-     Няма, вярно… Ние се отървахме от тях – и Минчев погледна многозначително Киро – ама новите май са друг тип. Чухте – грабят, пребиват… Пу, пу, пу – плю той старателно в краката си, че наоколо вече не остана свободно място – Ще почнат и да убиват. Безнаказаността води до усилване на наглостта. А тия никой не ги спира, никой не ги наказва…

-     Така е – обади се Корчо – Скоро не съм ходил в областния град, ама по телевизора нали видехме какво става? И там, и другаде – навлеци с претенции. А властта ги дундурка, хранят ги, път им откриват на запад и север…

Минчев кимна. Преди няколко месеца пак цял ден обсъждаха бунта на пришълците в някакъв лагер. Всички бяха видели по телевизията как горяха сгради, как мургави и черни чупеха прозорци, обръщаха кофи за боклук, после селяните дълго псуваха, когато камерите показваха унищожени мебели, разбити бани, разхвърляни храни… И усетиха, че това е само начало, проба… А държавата беше търпелива. Много търпелива…

-     Абе, ние до довечера може да си приказваме – внезапно се обади Милко – Ама то си е празна работа. Викам аз: да седнем, да си пием ичкията, да си приказваме тук…

Братовчед му подрипна:

-     Бе, ти… Ще си пие ичкията…

-     Не, бе бате – пак се обади Милко – Ние тука ще си я пием, а кметът да събере там няколко човека – ей го даскала, Киро, тебе да викнат… И да решите какво да правим… Много умници сме се събрали, ама само приказваме. Та да се разделим – вие ще мислите, ние ще си приказваме…

Кръстев се надигна:

-     Да, така е по-добре… И ще ви предложа – Милко и Корчо да тръгнат към кошарите на Митьо и Главчо. То единият сигурно е в болница, ама жените им няма да оставят добитъка така. Ще им кажат какво е било, какви точно са ония гаджали… А ние да отидем в кметството – хем има компютър там, може пък да е дошло писмо от областния. И още веднъж ще пишем – да ги сръгаме малко…

Минчев се огледа:

-     Значи – аз, другарят Кръстев, Киро… Дойно, ще можеш ли?

Дойно намери с очи жена си:

-     Я виж там баба Мара и Копривненката да ти помагат – ни деца ще бозаят, ни добитък имат…

Тинка кимна послушно, а Минчев продължи:

-     Пармаков дойде ли? – фелдшерът се обади нейде от задните редове – Ела, докторе, и ти. И кака Ирина да дойде – все пак, в институт е работила. А, Мешо казах ли? Найдене… Кара, - погледна към ниския белокос човек наблизо – Къде без теб?

Хората зашумяха одобрително. Местно момче си е Минчев – познава селото, знае кой за какво става…