4.
Кръстев не помръдна. Само погледна към кмета и каза:
- А защо да си чешем езиците тук? Хей го Минчев – да направи едно селско събрание, да ни каже всичко, което знае по въпроса, а после ще обсъждаме… Може и решение да вземем…
Минчев се огледа. На площадката пред кръчмата вече се бяха събрали почти петдесет човека – и мъже, и жени. Някои бяха тръгнали към смесения магазин, но забелязаха тълпата и веднага провериха какво става. Дори Тинка напусна магазина, притваряйки вратата само, което предизвика бръчки по челото на мъжа й, но Дойно си затрая. Прекалено важна беше темата, пък и мющериите нямаше де да идат – пак щяха да купят каквото искат и за каквото имат пари…
- Другарю Кръстев, казах ви – писах писмо, но отговор още няма. И надали днес ще ми се обадят. Далече са от нас, други проблеми имат…
- И, все пак? – настоя даскалът.
Минчев видя, че всички погледи са впити в него. Просто усети, че трябва нещо да предложи – хората искаха да чуят какво ги очаква. Пък ако може – и какво трябва ...