Глава десета- Кеворк и Ева 1935

Мартенничките по реверите  и блузките на софиянци придаваха особено пролетно настроение на града.  Слънцето весело си играеше заедно с децата по тихите улички около Женския пазар. Момчетата ритаха топка или  се гонеха играейки на “стражари и апаши”, а момичетата  си разменяха кукли или пееха “ринги, ринги рае” хванати на хоро в двора на Стамболиеви.  Малките лехички по дворовете бяха вече разкопани и засадени с красиви пролетни цветя. Използвайки топлото време, пъргави и работливи домакини бяха извадили дюшеци и юргани по дворовете за да ги изтупат  и освежат след зимните студове. 

След няколко срещи на разходка или на вечеринки в арменския клуб, Кеворк предложи на Ева да свържат съдбите си. Направи го без романтични излияния, простичко и сърдечно. 

Годежът беше скромен, в интимния кръг на двете семейства. Майка му не можа да присъства. От няколко месеца беше тежко болна от рак на гърдата. Смъртта на Крикор, първородният син не беше минала без да остави незаличими следи в любящото майчино сърце. Мариям страдаше много. Разкъсвана от силни болки, които  се успокояваха само с морфин, беше отслабнала до неузнаваемост. Тази силна физически и духом жена родила осем  момчета беше  се превърнала в  непоносима  болка  и човешка развалина.

Само няколко седмици след  годежа, познати и  непознати арменки от обкръжението на Ева,  изкарваха годеника й женкар, пияница и комарджия. Съжаляваха я, съветваха да развали годежа. Ева плачеше, ту вярваше на хорските приказки, ту се мъчеше да не им обръща внимание. Родителите й мълчаха и не смееха  да се намесят. Вече го бяха направили веднъж.  Кеворк разбираше, че нещо става с годеницата му, но и през ум не му минаваше, какви сплетни  разпрострняват за него махленските клюкарки. До сега извън работата, живота му в България беше минал по планините и в клуба сред своите сънародници. Играеше в самодейния театър, опитваше се да свири в мандолинния оркестър, но  не се получаваше. Нямаше слух за музика.  Всяка неделя  обикаляше по витошките пътеки, а понякога любовта към планината го отвеждаше към рилските езера и старо планинските гори. Негова природа бяха, стръмните планински пътеки, тучните поляни осеяни с диви цветя и дъхави треви. Мащерката и риганът го опияняваха достатъчно, за да има нужда от вина и ракии. Не беше вкусвал дима на цигарата,  а от игрите на карти знаеше малко белот. 

Ева изплака осемте месеца на годеничеството си, раздиряна между хорските приказки и своят инстинкт. Редките им срещи го показваха в съвсем друга светлина, нима този млад човек можеше да бъде толкова двуличен?  Не, не можеше да бъде. Често си спомняше за  първата им среща в малкото магазинче на Пиротска и  за смущението му при пиперливата забележка на брат му, когато все още не знаеха, че е арменка. Ева твърдо беше решила да свърже живота си с този сериозен, спокоен и улегнал мъж. От Кеворк лъхаше стабилност и доверие, и когато отмина траура от смърта на майка му, тя даде съгласието си да вдигнат сватба.

Неделя 10 ноември 1935 година, Ева Марук Казанджиян и Кеворк Рафаел Асланян минаха под венчило в арменската апостолическа църква “Света Богородица” устроена временно в новопостроения Арменски народен дом на улица Нишка 31. 

Сватбеното тържество беше скромно. Присъстваха  роднини и близки приятели,  както и всички ученички на любимата майсторка. 

Още преди сватбената церемония, Кевок й беше предложил да наемат самостоятелно жилище  на улица Братя Миладинови 55. Ева го одобри веднага, беше само няколко къщи по надолу от жилището на родителите й, а и  домът на неговото семейство не беше далеч. Клиентките от квартала лесно щяха да  свикнат с новия адрес на своята шивачка, така че жилището  в сградата принадлежаща на Стефан Даскалов, брат на известния земеделски водач Райко Даскалов,  стана първия пристан на младото семейство.

Братя Миладинови беше тиха уличка  съвсем близо до центъра на града.  Близостта на пазара я правеше доста оживена два пъти в седмицата-вторник и петък, които бяха пазарни дни за София. В тези дни от околните села, шопите идваха  да продават плодове и зеленчуци произведени в техните ниви и градини, месо, сирене  и масло, кокошки петли и яйца.  В такива дни, пазарът беше пъстър и забавен. Народни певци  качени на висок стол, редеха куплети под акомпанимента на малък хармониум и тълпата с зяпнали уста слушаха за трагичната участ на младите Тодор и Тодорка. Ловки джебчии използваха ситуацията за да оберат поредната жертва, докато на две крачки бай Гюро бореца, се мъчеше да победо беззъбата мечка стръвница.

Улицата се оживяваше и сутрин когато откъм борсата за плодове и зеленчуци, дръгливи кончета впрегнати в каруци и  ръчни зарзаватчийски колички тръгваха към пазара и кварталните зарзаватчийски магазини. 

Наетото  партерно жилище беше доста  просторно, три стаи, голяма кухня и тоалетна от двете страни на дълъг коридор. Голямата стая, гледаща към улицата,  беше определена за гостна, а  ъгловата  за спалня на младоженците.  Нейното изложение беше югоизточно и слънцето  го огряваше даже през зимните месеци.

Още преди сватбата Кеворк беше поръчал на свой близък приятел дърводелец необходимите мебели. Спалня, гардероб, салонен бюфет, разтегателна маса с шест виенски стола. Не липсваше и солидна етажерка, която служеше за библиотека за многобройните книги  на младоженеца. С присъщия си вкус, Ева подреди жилището с малко средства и много красота.  Малката стая гледаща към двора беше превърната в ателие. Там настаниха шевната машина, масата за кроене и миндерлъка на който седяха  и работеха помощничките  й. 

Двамат работеха, радваха се на хубавото и спокойно чувство породило се между тях и бяха щастливи. 

Посрещнаха Новата 1936 година със семействата си. Бяха поканили  дядо Рафаел, Гъхмес и Виктори с малкото им момченце, двамата по-млади братя на Кеворк, както и родителите  и брата на Ева. Хапнаха пийнаха, размениха малки подаръци и по традицията на Асланянови седнаха  килима на пода, да опитат късмета си на игра с зарове. Новогодишната вечер не можеше да мине без барбут. Играта ръководеше дядо Рафаел, удряйки ръката силно в гърдите си преди от нея да изхвърчат заровете. Шумно  и страстно коментираха играта, а от време на време се стигаше и до малки кавги. Страстни играчи бяха  дядото и синовете му. Изключение правеше само Кеворк, когото махленките бяха нарочили за комарджия. Той беше безразличен към играта и участваше само за да не счупи “хатъра”  на баща си. Бяха седнали на килима в малката стаичка, където нямаше печка. Загрели от мастиката и страстната игра, никой от тях не чувстваше студ. В другата стая, където беше наредена новогодишната софра, Ева разговаряше с родителите си, докато брат й Арам  пиеше червено вино на малки глътки, свиреше на лютнята и припеваше някаква руска песен, която беше донесъл от пленничеството. Явно песента беше тъжна и го разчувстваше, защото всички забелязаха, че от време на време една  сълза се плъзгаше по  полираната до блясък повърхност на лютнята.

Пролетта дойде след една дълга  зима облечена  в много сняг. Дебелият кожух на полята обещаваше  плодородна година.

След преврата на 19 май1934 година в София беше настъпило спокойствие. Нямаше ги вечните пресрелки по улиците и убийства  между македонските комити от различните клонове на ВМРО.  

1936 година се очертаваше като  много спокойна и обещаваше богат урожай. 

Зимата не беше студена, та софиянци направиха доста икономии от дърва и кюмюр. Е, от време на време студът рисуваше своите чудновати фигури по джамовете, но то без хич не може, все пак е зима,  казваха  старите хора виждали вълчи студове  да бродят със седмици по софийските улици.

По улиците весело препускаха  кончета впрегнати в гиздави файтони-шейни, както и каруци заменили колелата с дебели деляни греди, които се плъзгаха  със скърцане по отъпкания дебел сняг. На няколко места около пазара  продаваха печени кестени, чийто сладък аромат се носеше далеч към центъра на града. Продавачите,   тъпчещи на едно място, облечени с дебели палта или овчи кожуси, бяха омотали главите си с дебели шалове.  От мангала се издигаше белезникав пушeк и пара от разпукалите се  кестени. 

По  улица Леге, магазините бяха с изпотени стъкла, през които  все пак се виждаха купувачи да избират дрехи за пролетта, която скоро щеше да чука на вратата. Все пак наближаваше края на февруари и хората се стараеха да не забелязват последните напъни на “малък Сечко”. 

Мъже и главно жени и деца окичени с мартеници се разхождаха по улиците като новопроизведени генерали. Мъжете обикновено носеха мартеничките дискретно под ревера на сакото или  пардесюто.  Времето се беше затоплило и софиянци бяха прибрали дебелите зимни палта от флаконе или палмерстон в гардеробите, без да забравят да сложат по малко нафталин в джобовете.   Небето се беше изчистило и слънцето правеше опити да стопи последните остатъци от сняг.   

В сладкарница “Пачев” беше оживено. В неделния ден,  столичани обичаха да си подсладят душите с вкусните пасти, торти  и ориенталски сладкиши на  достъпни цени. Конкуренцията в бранша беше  силна и  всеки собственик се стремеше да спечели повече клиенти, съблазнявайки ги с интересни екстри.

Беше минало малко повече от година от първата им среща, но тази сладкарница им беше станала любима.  Четири месеца от деня,  в който бяха минали под венчило, но Ева вечно се шегуваше със съпруга си за случката с забравения портофел. Ева дояждаше втората си кремпита, нейната любима пастичка, когато почувства някакво гадене. “Изглежда пастите не  са пресни”, беше първата мисъл която нахлу в главата й. А бяха толкова вкусни и пръхкави. Отпи от бозата, стомахът й се поуспокои, но страхувайки се да не получи нов спазъм,  помоли съпруга си да си тръгнат.

Пред следващите дни  стомашните й проблеми  се появяваха периодично, обикновено по време на хранене. Най вече вечер. 

 Сподели с майка си и получи неочакван отговор.

-Може да си бременна,- каза Аница с радостно изражение на красивото си лице. 

-Какво говориш майко, това не може да бъде,-  не допускаща такава вероятност  каза Ева, но червеят на съмнението вече се беше загнездил в нея. 

Минаха 2-3 седмици и Ева вече беше сигурна, щеше да става майка. Дълго мисли,  как и кога да каже на Кеворк тази новина. Вероятно щеше да бъде безкрайно щастлив.  В търсене на най-подходящия момент минаха още три седмици.

В събота дружество “Харач’ организираше  поредната си вечеринка.  Както обикновено Кеворк беше плътно зает с организацията на това традиционно събитие.  

      Програма, бюфет, котийони за кадрила, музика, за всичко трябваше да се помисли. Повечето бяха занаятчии, всеки зает през  дългия работен ден и със семейството. За обществена работа оставаше много малко време.  С това се занимаваха ергените и неомъжените госпожици, каквито е дружеството не липсваха.

Обществената работа беше в кръвта на Кеворк. Тя му беше дала много, беше му дала възможност да се самообразова и  да запълни празнината оставена от пропуснатите детски години, когато беше  принудително заточен в един турски чифлик като ратай. Едва осем годишен,  по цели нощи беше пасал овцете и козите по планинските пасища.  Беше плакал от страх, сам  и далеч от родителите и братята си. След като попадна в сиропиталището в  град  Самсун, повече от година работи като момче за всичко  в гостилницата на  Ахмед.  Тогава за първи път в живота си видя море и добрината на един турчин.  Разбирайки мъката на детето отделено от родителите и братята си, Ахмед се отнасяше към малкия Кеворк  като баща. Непрекъснато го караше да яде и го учеше на ахчийския занаят, към който детето не проявяваше никакъв интерес.  И до сега Кеворк с умиление си спомняше за този добър човек и неговите кебаби. Всяка сутрин “ашчибашията”  готвеше една огромна тенджера   кебаб, който в листата се появяваше  под името на много видове- тас кебаб, кимионлъ кебаб, винен кебаб, йоуртлъ кебаб и много други наименования излизаха от една и съща тенджера. 

Беше петък и след работа Кеворк смяташе да прескочи  до клуба, сам или с Ева, за да  провери дали всичко беше готово за  съботната вечеринка.

Ева го посрещна с лъчезарната си усмивка и с някаква игрива хитрост в  големите й сините  очи. След вечеря когато се канеше да й предложи да прескочат до клуба, младата му съпруга го хвана за ръката и ги поведе към всекидневната. Седнаха на миндерлъка под прозореца. И двамата мълчаха, а погледът на Ева беше станал още по- загадъчен.

-Кеворк, имам една голяма изненада за теб,- тихичко промълви тя, сякаш се колебаеше дали да продължи или да спре до тук.

-Дано да е приятна изненада, - с присъщия си сериозен тон каза той.

- Ще имаме дете, бременна съм,- каза тя, с тон сякаш се страхуваше новината да бъде посрещната  не както й се искаше на нея.

-Ще имаме син?, каза той но това е беше въпрос, а  увереност. Нито дума повече. Прегърна я и силно притисна към сърцето си.  Мълчанието и пргръдката говореха повече от всякакви думи и излияния. Такъв беше Кеворк.

Оженили се почти по сватлък, по-скоро от симпатия, отколкото от любов, за няколко месеца между тях се беше появило едно чувство, което мнозина биха нарекли любов. И действително беше така.  Сериозен и добър, Кеворк вдъхваше спокойствие и сигурност, говореше малко, но думите му бяха изпълнени е разум, уважение към младата му съпруга и с много нежност. Не беше от словоохотливите, а нежните слова изговаряше само в моментите на  интимна близост. 

В неговите обятия, Ева забравяше сълзите които беше изплакала през осемте месеца годеничество, всички грехове, в които го обвиняваха махленските клюкарки се бяха оказали сплетни и клевети.  Кеворк беше сериозен и стабилен мъж, с уравновесен характер и нежен съпруг.  Обичаше  и ценеше уюта създаден от младата му съпруга, отнасяше се с уважение към родителите й, ценеше нейния талант в професията  и красотата на тези големи сини очи, които го бяха пленили от първия момент.

Прегърнал нежно своята млада съпруга, Кеворк беше на върха на щастието, но  думи да го изрази не намираше. Просто я притискаше нежно в обятията си и беше щастлив. Тя също го беше обикнала. Бяха щастливи. 

 Тази вечер в клуба на арменското дружество, мнозина се питаха защо отсъства техния приятел .