Армията настъпваше на изток. Слушахме по радиото новини от фронта. До една обнадеждаващи. Войниците на Лидера бяха непобедими. Идеалите им ги превръщаха в свръхчовеци. Правеха ги способни на немислими геройства. Големият ми брат се записа доброволец, едва навършил осемнадесет. Как му завиждах само! Как ми се щеше да го последвам! Но бях само тринадесет годишно момче.

В нашия град нямахме шанс да водим сражения. Само ни бомбардираха през седмица-две. Тогава се налагаше да се крием в просторните бункери, предвидливо построени по заповед на Лидера още преди войната. Да, той беше планирал всеки детайл. Преквалификацията на работниците от замиращите професии – като тази на баща ми, и обучението им за техници в големите оръжейни заводи. Складирането на огромни хранителни запаси в бункерите и разпределянето им по семейства чрез купони. И като връх на грижата му – отварянето на Ресторант за месо. Да, Лидерът беше предвидил, че врагът ще бомбардира животновъдните ферми и ги разположи далеч от населените места – в горите и планините. При все че войската консумираше по-голямата част от месните запаси, работниците в оръжейните заводи също получаваха купони за веднъж седмично посещение на семействата им в Ресторанта.

В неделя – единствения почивен ден на татко, всички се изкъпвахме и обличахме в най-хубавите си дрехи. Малката ми сестричка биде нагласявана като същинска кукла. Мама сменяше развлечения си всекидневен пенюар с вталена червена рокля с ръкави до лактите. Отиваше на фризьор, който навиваше косата й на букли. Гримираше се, лакираше се, обуваше обувките на токчета и ставаше различна. Държеше се с нас по-мило от обикновено, усмихваше се на татко и дори го хващаше под ръка. Изведнъж ставахме образцово семейство. Само батко липсваше, за да станем три деца – като тези от плакатите. Да, предвкусването на месото може да прави чудеса!

Пристигахме тържествено в Ресторанта точно в определения за нас час. Той излизаше на списъка на вратите на завода в събота след обяд срещу татковото име. Лидерът беше осигурил строг ред, за да се избегне препълването на заведението. Келнерът ни настаняваше на свободна маса и скоростно ни сервираше порциите от единственото ястие за деня – варено или печено парче месо, полято със сос, и картофи за гарнитура. Поглеждаше часовника на стената и записваше на гърба на купона началното време на хранене. Имахме половин час. Нахвърляхме се върху месото като невидели, но все така усмихната, мама ни правеше учтива забележка. Очаровани от чудесното й неделно държание, не можехме да си позволим да я разочароваме и започвахме да се храним прилично. Доколкото имах време да наблюдавам останалите маси, и другите семейства се усмихваха. Споровете и проблемите сякаш бяха забравени заедно с всекидневните дрехи. В Ресторанта всички се чувствахме специални и щастливи. След изтичане на половиния час, културно ставахме и излизахме достолепно на улицата. С доволни физиономии и пълни стомаси се отправяхме към парка за редовната неделна разходка, освен ако не засвиреха сирените.

През останалите дни татко ходеше в оръжейния завод и се връщаше с мрачно лице. Мълчеше и пиеше, а мама се правеше, че всичко е наред. Но приберяха ли се в спалнята, започваха да се карат припряно и някак приглушено, за да не ги чуем. Така беше всяка вечер, откакто татко спря да работи като майстор готвач, понеже затвориха заведението му. Той се опита да се вреди в Ресторанта за месо, но там се допускаха само хора, лично назначени от Лидера. В условията на война бе преценено, че е по-ефикасно да се впрегне работната ръка в оръжейната индустрия. Ресторантите и кафенетата, театрите и книжарниците затвориха врати до следващо нареждане. Останаха училищата, болниците и малък брой хранителни магазини с продавачи, също назначени по специални заслуги, които раздаваха продукти срещу купони. Никой не знаеше откъде се зареждат последните. Не само местоположението на животновъдните ферми, но и на зеленчуковите, и зърнените стопанства бяха държани в тайна поради страх от вражески шпионаж. Но Лидерът мислеше за всичко и хората не гладуваха. На шивачките пък се доставяха платове – също неизвестно откъде – и никой не ходеше гол или със скъсани дрехи. Да, бяха щастливи времена!

Една неделя, както си хапвахме сладко-сладко в Ресторанта, татко извика келнера. Попита го нещо на ухо и след известно колебание, онзи му отговори все така тихичко. Неделното изражение на татко се стопи. Лицето му стана по делнишки мрачно. Изведнъж стана от масата и без никакво обяснение си тръгна, оставяйки почти пълната си чиния. Понечих да го последвам, но мама ме дръпна обратно и с блестяща усмивка ми напомни, че не съм си довършил месото. След определеното време за хранене, ни поведе към парка. Последвахме я, но магията на деня си беше отишла. Татко го нямаше и аз усещах, че нещо наистина не е наред с него.

Цяла седмица се караха в спалнята с мама, а следващата неделя той въобще не ни придружи. Вечерта ни посети агент от Специалната цивилна гвардия. Татко му обясни, че получавал силни стомашни болки от месото и затова не можел да се възползва от щедростта на Лидера. От онзи ден започна често да ходи на доктор, а в събота дойдоха да го търсят от завода, където не се бил явил на работа. Мама излъга, че го бил свил стомахът и отишъл до болницата.

Цял ден не можа да прикрие нервността си, а когато късно през нощта татко все пак се върна, се събудих от съскащия й приглушен глас в коридора. Мама се караше – за първи път извън спалнята. Е, опитваше се да говори по-тихо – да не чуят съседите, но думите й звучаха плашещо. Татко я изчака да излее яда си и каза тихо:

- Качих се на мотора и проследих камиона, който прави доставки за Ресторанта. Прибра се в лагер с военнопленници! Разбираш ли?! Мен ли ще ме лъже оня келнер? Мен, готвачът!

- Всичко е планирано от Лидера, а той не може да ни лъже! – почти изхриптя гласът на мама – Не разбираш ли как ни излагаш? Да шпионираш неговите доставки! Знаеш ли какво можеш да причиниш на децата! Ти луд ли си?

Татко млъкна. После отидоха в спалнята и продължиха да говорят нещо, което не можех да чуя. Лежах объркан. Не знаех какво означават думите на татко, но така и не ми остана време да мисля за това.

На следния ден получихме писмо, че брат ми е загинал на фронта като герой. Мъката измести всичко друго, но дори със сълзи на очи, вътрешно се гордеехме с него. Освободиха татко от работа, а нас – от училище за цяла седмица. Шивачката ни уши черни дрехи безплатно – като на семейство на герой. В неделя се проведе посмъртно честване на загиналите, на което се появи самият Лидер и лично закачи медал върху новата тъмна рокля на мама. Сълзите й пресъхнаха и цялата засия от неземно щастие. По-после обичаше да повтаря, че онзи ден е бил кулминацията и смисълът на живота й, че била родила брат ми, за да загине геройски за правата кауза. Никога не облече отново червената рокля, не се нагримира или накъдри. Но при всяко излизане на Ресторант си закачаше медала и гордо пъчеше снага. Колкото до татко, той не стъпи повече там заради стомашните си болки. Пропи се съвсем и започна да говори глупости не само вкъщи, но и в завода. Една вечер не се прибра. На сутринта го намериха удавен в реката.

Ако не бяха вражеските шпиони и вътрешните предатели, Лидерът щеше да спечели войната. Но уви, благородната му кауза пропадна, а самият той се застреля в своя бункер, твърде горд, за да коленичи пред чуждите нашественици. Мама преживя смъртта му много по-тежко от тази на батко и татко. Косата й побеля за една нощ. В същото време светът се разпадаше пред очите ни. Вече нямаше Лидер, който да мисли за нас! Познахме и глад, и студ, а върху дрехите ни се трупаха кръпка връз кръпка...

До десетина години след смъртта на Лидера, кризата беше преодоляна и градът ни започна да изглежда почти като преди войната. Духовните идеали обаче липсваха. Аз и сестра ми започнахме работа, та най-после можахме да си позволим да заведем мама на ресторант. Заради мизерията и безпаричието, не бяхме хапвали месо от края на войната.

В неделя мама си облече черната рокля и закачи медала. Келнерът ни настани на свободна маса и ни връчи менюта. Върнахме му ги и заявихме, че искаме месо, полято със сос, и картофи за гарнитура. Минаха цели десет минути, докато ни сервират порциите. Мама ядосано мърмореше, следейки часовника на стената. Когато все пак ни обслужиха, тя опита месото, но веднага го изплю.

- Защо месото има такъв вкус? – изкрещя на келнера – Няма вече ред в тази държава! С какво месо ни хранеше Лидерът, а каква помия ни предлагате Вие?!

Стана и демонстративно напусна. Ние със сестра ми се нахранихме точно за двадесет минути, платихме и излязохме на разходка в парка. Мама никога повече не стъпи в ресторант.