СЕНКИТЕ НА БЯГАЩИТЕ ДНИ
Стоях на брега на реката и гледах как бавно, със спокойствието на Сизиф влачеше мътните си води на изток - към морето. Част от нея продължаваше да изчезва в него при всяка целувка със солените му вълни. И това се случваше от векове. Беше невероятна всепоглъщаща любов. Без въпроси и отговори. Без очаквания. Без мечти. Спокойна и тайнствена, като лениво течащите води.
Тръгнах бавно по алеята край реката. Беше студен ноемврийски ден. Лекият вятър, който подухваше, сваляше без задръжки последните листа, покриващи дърветата. Наблюдавах техния предсмъртен валс със смесено чувство на възхита и печал. Понякога и смъртта може да бъде красива. Всичко се свежда до това как ще я посрещнеш.
Захласнат в предсмъртния танц на листата, не забелязах как алеята ме е отвела в центъра на града. В този град, в който аз съм роден, както се пееше в една песен. Не бях идвал тук от десет години и всичко ми се стори чуждо и непознато. Сякаш никога не съм бил тук. Сякаш не съм преживял тук ...