– Ти как мислиш дали ние човеците сме специални? – отвърна поглед към мен и ме попита все едно й хрумна нещо.

– Какво имаш предвид специални? Всеки човек е различен – отговорих аз.

– Аз мисля, че всеки човек е създаден да извърши мисия на земята. Не мислиш ли, че има нещо по- голямо и велико от това просто да завършиш хубаво образование, да почнеш работа, да се ожениш и да имаш деца – говореше Валентина гледайки към небето, все едно виждаше нещо там, все едно милееше за далечния си дом.

– Може. Не съм мислил за това. Никой досега не ме питал такива неща – отвърнах не много уверено.

– Не че имам против това, да създадеш семейство, да се изучиш и т.н, но просто гледам хората и си казвам на себе си, дали го искам наистина. Дали искам да влезна в ограничението на позната комфортна зона? Дали това, което се очаква от мен е наистина моята същност и призвание?

Валентина Парадизова изглеждаше толкова сериозна в разсъжденията си на глас. За нея беше важно да открие призванието си, та то дори да бъде нещо по различно от това да има деца и съпруг. Тя се отегчаваше бързо от нещата, имаше понякога бунтарски мисли, все едно се гневеше на обществото, че е толкова ограничено.

– Знаеш ли?– продължи тя– моят дядо постоянно ми казва, че трябва да се омъжа за заможен съпруг и да почна работа като касиерка в кварталният магазин и няма да имам грижи. Това ли е живота? Да продаваш сирене и салами всеки ден и после същото отново и отново. Не!– вторачи поглед в нищото и замълча за няколко секунди – Животът е нещо повече, животът не става въпрос само ти да си добре, да си живуркаш в границите на своята нищожна орбита. Изживявания, пътувания, срещи с нови хора, това е безценно. Опита, който ще получиш, новите неща които ще научиш, опознаването на себе си и себеподобните, това така копнея.

– Ти си голяма мечтателка, Валя – приближих се по- близо до лицето й и я погледна в очите. Тя се усмихна леко. Това беше моят момент, двора на училището беше празен, беше тихо, започваше да се стъмнява.