– Ей, ти, с бялата шапка, от кога си тук, не съм те виждал, нова ли си?
Жена на средна възраст разрови огъня и дори не погледна високия дрипав мъж.
– На теб говоря, не чуваш ли?
Тя запали цигара и впери поглед във виещата се струйка дим.
– Как се казваш?
Мълчанието го обгърна заедно с падащата нощ.
– Става студено, дай да подсилим огъня – той се присегна и хвърли няколко изсъхнали клонки.
Тя загледа разгорялото се червено пламъче.
– Захари – той си подаде ръката – Захари Светлото, така ми казват.
Тя погледна към групичката бездомници недалеч от тях.
– Сигурно си глухоняма – той си прибра ръката в джоба. – Карай! Не ми пречи. С тая бяла шапка – нищо, че е окъсана, приличаш на бяла лястовица сред нас. За пръв път виждам бездомник с бяла шапка, ама нейсе.
Жената стана, зарови в някаква стара торба и извади очукано канче. Напълни го с вода и го постави в жарта на огъня.
– Да, хубаво се сети, да си направим малко чай, вземи това – мащерка е, не знам дали обичаш, но поне ухае хубаво – Захари се протегна към ръката й и сложи няколко стръка мащерка. Тя безмълвно я изсипа във водата.
– И кой ти каза, че тук спим бездомниците? До сега къде си била? Уф, забравих, че си глухоняма, няма значение.
Водата завря, тя пресипа внимателно в друго канче и отпи бавно. Подаде и на Захари.
– Е, това е, какво му трябва на човек, малко топлинка, нали? Чакай сега да видиш какво ще ти покажа, тук имам два пръста коняк – намерих го днес в моя район, дай да налеем в чая, ще видиш какъв елексир ще стане, а?
Тя закри канчето с ръка.
– Не искаш? Добрееее, аз ще си пийвам сам, а чайчето – двамата.
Захари надигна коняка, после се засмя широко и прихлупи шапката си ниско на челото.
– Що не се разкараш? – раздразнено, но някак меко каза жената.
– А, ти не си била глухоняма? Какво става? Кажи си името де!
Тя пак наведе глава.
– Добре – ще ти казвам Бисето. Така се казваше жена ми. То беше отдавна, преди много години. В някакъв друг живот. Да не мислиш,че все под мостовете съм се въргалял! Неее, бях преподавател в Университета. История – много я обичам все още. С Бисето се знаехме от ученици и когато се срещнахме в София пламна една любов – не ти е работа! Оженихме се, заживяхме на квартира – тя преподаваше пиано в Консерваторията, беше много красива и грееше по един особен начин. Всички я харесваха, е, аз най-много. Роди ни се Крумчето, гледахме си го и си мислех, че това е то живота и какво друго мога да искам. Докато тя не замина на някакъв семинар във Финландия. За една седмица. Крумчо аз си го гледах – вече беше ученик в първи клас. Никога не съм знаел, че една седмица може да преобърне живота на човек. Когато Бисето се върна много ѝ се радвахме със сина, но тя беше някак смутена и нервна. Мислех, че е изморена и не се замислих. След месец ми каза, че заминава за тази Финландия – там имала приятел, който я чакал, имал голяма къща и по-добре било за детето да си има свой дом, отколкото да бъде по квартири. И кола си имал този ми ти финландец. Аз не осъзнах много какво иска да ми каже, но сутринта нея я нямаше, и Крумчо го нямаше, гардероба зееше празен. Та така.
Захари запали цигара.
– Ние всички тук сме такива – ей там Колю Носа – неговата го зарязала преди няколко години и му вземала всичко, до него е Сали – той си е бездомен по рождение, но сега плаче за Айшето, оня с гуглата и тъмните очила виждаш ли го – това е Цецо Безухия – той лежал в затвора – заварил жена си в къщи с някакъв тип и го заклал без да му мигне окото, после се предал сам. Цецо е нещо като кмет на града на бездомниците.Той разпределя районите на София, ти обади ли му се, тук не пускат как да е!
Жената извади протрито одеяло от торбата и се загъна зиморничаво с него.
– Студено е, така е, февруари си е все пак, но берекет - версин – тази зима беше мека, като знам какви студове съм брал. Особено първата зима когато останах на улицата. Бисето си замина и аз легнах болен. Повече от година. Никой не разбра какво ми беше, но ме съкратиха от Университета, останах без работа – как да плащам наем и ето ме тук. Нали съм жив !
Захари се умълча.
– Серафима, Серафима се казвам – дрезгаво каза жената.
– А, ти не си била глухоняма?! Що мълча до сега, а?
– Къде е сега тая Бисе?
– Не знам, във Финландия сигурно, нищо не знам.
– А синът ти?
– Крумчо преди две години ходил да ме търси в Университета, но му казали, че ме няма. Друго не знам.
– Ти защо не си се борил за тях?
– За кого – за Бисето и детето? Какво да се боря – това да не е война, ако ме обича ще си бъде с мен, щом не ме обича – ще отиде при когото си иска, не е ли така?
– Не е – поклати глава Серафима. – Една жена иска да бъде водена от мъжа си, ти си се оставил на течението. Добре, отначало си е било шок, но после – защо не я потърси, сина ти е взела?
– Е, видях я след година – още се влачех по болниците – тя беше като ангел красива – с тези руси коси и сладка усмивка, до нея се мъдреше някакъв висок, кльощав мъж, а Крумчо ситнеше отзад самичък.
– И какво? Не ѝ ли се обади?
– За какво? Тя вече беше на друг, как така ще я безпокоя!
– А детето?
– То едва ли ме помнеше – Захари махна с ръка. – Остави, не съм интересен. Ти? Какво стана с теб, че се озова тук и както се вижда не си нова в бранша, какво се е случило?
Серафима стана невъзмутимо, притегли торбата си, извади две кори от кашон и легна на тях. Пожела „лека нощ” и се обърна с гръб към огъня и Захари.
***
След седмица
– Ооо, пак си тук, здрасти, Серафима! – Захари се усмихваше, беше с ушанка на главата.
Серафима се ръкува с него и зарови из огъня.
– Къде се изгуби? Цяла седмица?
– Търсих си работа.
– Аха и какво?
– Както винаги нищо. Търсят жени до 30 години за мекичарки, а моите трийсет си отидоха.
– Е, поне при нас не искат нито възраст, нито ценз, нито стаж – нищо – идваш, Цецо ти показва къде ще ти е мястото за нощуване и в кой район може да ровиш из контейнерите – просто и лесно, не мислиш ли? Не плащаш данъци, телефони, ток и т.н. На мен си ми харесва! – усмивка огря лицето на Захари Светлото.
– Знам ли, уморявам се понякога и искам да стъпя в крачката на ония другите, които си имат дом, но не ми се удава. Като орисана съм, счупена някак...
– Ех, Серафима, ние всички тук сме такива, нали виждаш – запали цигара и огънчето се отрази в очите му – сиви и някак добри.
– Да де, но ти поне си имал някакъв отрязък от живота когато си бил като всички останали, а аз ? С Жеко имахме любов, която малцина са познали в живота си и когато завършихме си определихме дата за сватба. Седмица преди тази дата получих телеграма, че мама е много болна. Заминах веднага. Така започна моя живот в ада. Гледах я на легло три години. С Жеко се чувахме един път седмично по телефона. Мама издъхна в ръцете ми. Бях съсипана. Имах чувството, че няма да се съвзема, но Жеко каза, че ме чака и е определил нова дата за сватба. Заминах при него – оженихме се, заживяхме на квартира и тъкмо да започна работа – пак телеграма – този път леля ми беше болна. Пак заминах. Гледах я десет години, представяш ли си? Обърках се, не бях работила нито един ден, Жеко ми се струваше вече като измислен. Получавах някакви писма от него, но дори не разбирах какво ми пише. Когато леля напусна нашия свят, получих известие, че Жеко иска развод. Какво друго му оставаше?! Така едва омъжена изпаднах в класацията на разведените. Но нали все се грижели за нас от там –Серафима вдигна очи към небето – татко се разболя. Заминах при него – този път пет години. Мислех, че е трябвало да уча за медицинска сестра, а не за инженер. Така ми се обърка живота, накрая стоейки по цял ден до леглото на сестра ми си мислех, че едва ли има човек с толкова шантава съдба. Когато изгледах цялата рода, годините ми се бяха натрупали, дотежа ми живота, радвах се на час самота, колкото и абсурдно да звучи това. Жеко имаше вече двама големи сина, а аз се тътрех някъде на опашката. И никъде не ме приемаха на работа. Така се озовах на улицата… Затова ми е по-добре да си мислят, че съм глухоняма, разбра ли сега? С тоя мой оглозган живот за къде съм?
Захари мълчеше. Погледна я скришом, протегна зиморничаво ръка над огъня.
– Пак като не си прихванала някоя болест…
Серафима мълчеше. Така двамата стояха цяла нощ край огъня. В това мълчание като че ли всеки изплакваше мъката си. В свъсеното утро изпиха по чаша топъл чай и тръгнаха към районите си.
Затъркаляха се студените нощи, но малко пламъче ги огряваше – бяха двама самотници, споделили тежката си съдба и лошия късмет. Една вечер Серафима не се прибра. Захари се разтревожи. Пита „кмета” Цецо Безухия – не знаеше нищо, тръгна да я търси, но нямаше и следа от нея. Когато след седмица я видя, с оная бяла шапка, се втурна към нея и я прегърна. Серафима се стъписа.
– Къде си, какво се случи? Казвай, Серафима, защо ме изостави така внезапно ?
– Какво ти става, Захари? Тук съм си?
– Стига, Серафима, здрава ли си, поне това ми кажи?
Тя се усмихна и прибра светлия кичур коса под шапката.
– Виж искаш ли сега да заминем двамата? – Захари я загледа задъхан.
– Къде? Нали сме бездомници? – с подозрение запита тя.
– Виж, виж какво намерих – той трескаво затърси по джобовете си. Извади парче вестник. –Тук пише, че в западните Родопи имало села, които загиват, изоставени къщи, рушат се – да заминем, да заживеем в някоя такава къща, ще си помагаме, а, какво ще кажеш? Не ме е страх от работа!
– Ти сериозно ли? – обезпокоена попита Серафима.
– Никога не съм бил по-сериозен! Ще си засадим картофи, чушки, тютюн, може и кокошчици да си гледаме – какво ще кажеш, а? Все ще е по-хубаво от тук?
– Ние нямаме пари, забрави ли?
– Ще намерим, там хората си помагат, пък и ние сме работливи, хайде, Серафима, моля те, а?
Тя му обърна гръб. Замълчаха. Заваля ситен сняг. Нощта преля неусетно в сиво и мъгливо утро. Захари пушеше мълчаливо когато усети ръката на Серафима на рамото си.
– Хайде, тръгваме ли?
Очите ѝ грееха. Захари я обля с усмивката си, хвана я за ръка и забързаха в мъглата – две фигури изпълнени с надежда в студеното февруарско безнадеждно утро.
© Нина Стоянова Todos los derechos reservados