На главната търговска улица, между два лъскави бутика, се гушеше малко магазинче. Често минувачите го подминаваха без дори да го забележат. Само на вратата се мъдреше един поизтрит надпис „ЦВЕТАРНИЦА“. Цветята не се виждаха през прашните прозорци, защото бяха натъпкани в дъното. Не бяха много, а и повечето имаха позастарял вид, като самата собственичка. Тя беше жена, клоняща към 50 години, ниска, закръглена, с уморено лице. Не се определяше като щастлива, но не казваше и че е нещастна. Така се стекоха обстоятелствата, че остана от рано вдовица и повече не повтори. От миналото остана само това магазинче, което я прехранваше през годините, но вече нямаше хъс за работа, та даже и за живот. Преди правеше букети и украси за сватби, за тържества, за влюбени. Сега единствените големи поръчки бяха за погребения. И тях нямаше желание да изпълнява. Може би отдавна щеше да е затворила, ако не бяха сестра ѝ и племенника, най-близките ѝ хора.

    Сестра ѝ, Амелия, беше с няколко години по-млада и пълна нейна противоположност. Притежаваше чар и някакъв тайнствен магнетизъм. Беше общителна и весела, но дали беше щастлива? Съмняваше се. Преди повече от двадесет години се събра с онзи мухльо, когото наричаше съпруг. Нямаха сключен брак, а и синът ѝ се появи случайно. Още изтръпваше от ужас при спомена за пребитата си сестра. Беше му съобщила, че чакат дете. Тогава, бременна в четвъртия месец, онзи нещастник я беше почти убил. Не искал дете. Но въпреки това, тя го роди. Питаше се, защо още тогава не напусна тази отрепка? Как издържа на този тормоз? С какво този мъж я държеше?

    Звънчето на входната врата се обади и извести нечие присъствие. Жената се надигна и излезе от склада. Лицето ѝ се озари с една от редките усмивки, когато племенникът ѝ обви ръце около врата ѝ. Обичаше това четиринадесет годишно хлапе като свое. Не веднъж го беше приютявала, когато мъжът, който се водеше негов баща, изпаднеше в пиянска агресия. Благодареше на бога всеки ден, че не беше взело и една черта от онзи урод. То беше кротко, мило и любознателно дете. Въпреки крехката си възраст, често говореше като възрастен.

    - Здрасти, лельо. Как си? Виж, донесох ти шоколад.

    - Ела, ще си го разделим. Къде е майка ти?

    - Идва- още не довършило и на вратата се появи стройният силует на Амелия. Носеше елегантна рокля, широкопола шапка и големи слънчеви очила- А, ето я!

    - Хей, защо стоиш на вратата? Ела прегърни сестра си!

    - Здравей, Ирена! Как си?

    - Бива. А при вас?- отговори продавачката на цветя и се запъти към малката врата на склада- подготвих цветята, които ще използваме. Трябва само да ги подредим. Искаш ли кафе?

    - Не знам! Давай да свършим работа- Амелия влезе в склада и огледа цветята. Момчето вече се беше настанило и подреждаше работната маса.

    - Защо не свалиш тази шапка и очилата?- и тъй като отговор не последва, Ирена продължи- Пак ли? Пак ли те би, по дяволите?

    - Стига Ирена, не пред детето!

    - Какво стига! То да не е сляпо?- гневът клокотеше във всяка клетка на тялото ѝ- До кога, Амелия, до кога?

    - Не е станало нищо сериозно- едва промълви сестрата.

    - Кое не е сериозно? Кога ще бъде сериозно? Когато те изпрати в моргата ли? Защо не го напуснеш?

    - Той е баща на детето ми.

    - Той дори не му даде името си, не го призна.

    - Да дадеш името си на едно дете не те прави негов баща. Нали сине?- Амелия погледна с надежда сина си.

   - Мамо, той дори не ми говори, освен да ме накара да му подам бутилката- промълви момчето, леко объркано.

    - Амелия - Ирена се нахвърли още по-яростно върху сестра си - това не е баща. Този човек е донор на сперма. Осъзнай го!

    - Престани!

    - Няма да престана! Тази отрепка пет пари не дава нито за теб, нито за сина ти. Докато ти се бъхтеше и изкарваше пари, които той изпиваше, какво правеше той? А? Погрижи ли се поне една вечер за детето? Не. Попита ли те поне веднъж от какво има нужда това дете? Какво правеше той през нощите докато ти дишаше отровите в онзи завод?- Ирена почти се задъхваше от яд, а сестра ѝ мълчеше - Да ти кажа ли? Спеше с всяка срещната жена. Ето това правеше по цели нощи, а когато ти се прибираше, капнала, те пребиваше и си лягаше, докато ти чистеше, готвеше и му переше гащите. Права ли съм?

    - Стига, Ирена. Ти видя ли го? Някой видя ли го? Слухове, празни приказки, хорски клевети!

    - А-а-а, хорски клевети, значи, слухове, така ли? А когато преспа с мене, дали го видях? Видях ли го ми кажи?

    - Ка-ка-какво каза? - слиса се Амелия.

    - Това, което чу. Да, аз преспах с тази отрепка. Правилно чу - ядът замъгляваше съзнанието на Ирена.

    - Не е истина, кажи, че не е вярно - изкрещя истерично Амелия.

    - Вярно е и още как. Слухове ли са това?

    - Ти си ми сестра !- изригна след кратко мълчание по-малката сестра - Ти ме предаде, вие двамата ме предадохте. Боже, а аз ви вярвах. Боже… Не искам да те видя повече, не искам и него да видя, вие ме предадохте. Не ме търси, не ми се обаждай. Няма ме вече нито за теб, нито за него. Ето, свободни сте, съберете се, живейте! А мислех, че ме обичаш…- разплакана Амелия напусна цветарския магазин с гръм и трясък.

    Ирина гледаше задъхано след сестра си. Очите ѝ горяха. Бавно се обърна към момчето, което беше останало на мястото си неподвижно, вперило поглед в леля си.

    - Лельо, ти… ти наистина ли…

   - Не, разбира се. По-скоро бих обиколила града полята с катран и посипана с пера, отколкото да преспя с този мухльо.

    - Защо я излъга? - попита момчето с недоумение, а после скочи от мястото си и се затича към вратата - Отивам да ѝ кажа, че това не е истина.

    - Спри - заповедническият глас на леля му го закова на място - да не си посмял!

    - Но защо? Тя никога повече няма да ти проговори…

    - Предпочитам до края на живота си да не чуя гласа ѝ, отколкото всеки ден да очаквам обаждане да разпозная трупа ѝ! Ясно?

    - Не ги разбирам възрастните - прошепна като че на себе си момчето и тихо затвори вратата.