Магазинът за втора употреба "Креа" бе разположен на широка и удобна улица с изглед към кметството, в близост до подземен гараж, който клошарите използваха за писоар и отдушник на низки страсти. Вътре дрехите бяха наблъскани като шишенца в провинциална аптека, по цветове и възрасти, по калибър и нюанси според приближаващия сезон. Мастит "Levis" дремеше кротко до синкава "Cappa", пакистанска ти-шърт и огромна 3 XXL розова тениска истанбулско производство. Не липсваше и щендер с футболни екипи, където можеше да се открие разнообразие на емблематични футболни шорти от Пиринеите до Кралство Бахрейн. В средата се кипреха две продълговати маси с кошници, в които бяха наблъскани демисезонни шалове и шапки на крещящо ниски цени. Много често някои от тях се въргаляха на пода, небрежно изтървани от многобройните, без пукнат лев в джоба си, зяпачи. Истинската клиентела с нетърпение щурмуваше магазина още в ранни зори и сгорчаваше живота на иначе приветливия персонал от жени. Те много често избухваха в смях от ненужното фамилиарничене и кокетничене на постоянните клиенти, знаеха ги с прякорите, семейното положение и недостатъците им, опитваха се да им помогнат в избора, по детски радвайки се при всяка успешна продажба или както ги мотивираше шефката, госпожица Емилия, ей онова русо миньонче с мишата опашка: Животът е от това, което ти се случва, докато кроиш планове за нещо друго.

И тази знойна сутрин пред магазина се тълпеше "постоянното присъствие"- Даскалът, психиатърът доктор Чорлев и бившият спортист другарят Антонов. Даскалът - поет с 12 издадени стихосбирки в тоталитарно време, но пренебрегнат при демокрацията, подскачаше от крак на крак и повдигаше крадешком Савойчето, което издайнически стърчеше от ръкава на избелялото сако "Hugo Boss", открито при една от операциите на спортиста в помещението. Както се изразяваше той - "Слагаш сакото и раздаваш автографи, майстор е Hugo при саката, както Jeff Banks при панталоните". Самият върлинест юначага стърчеше редом до тоталитарния поет и поглъщаше с поглед една от продавачките - Дани, която мяташе пъргаво черни чували с накачулени дрехи в дъното на магазина.

- Много стока, мой човек, много, ама качество няма! - просъска психиатърът, изсекна се шумно, изтри се с опакото на китката си и натисна безуспешно затворената врата. - Стана 10 часа, а не отварят, какво чакат, икиндия ли да стане?!

Психиатърът купуваше черни панталони, сякаш се канеше да погребе всеки един от малобройните си пациенти и да присъства символично на църковното опело. В гардероба си имаше повече от дузина такива, но използваше всеки свободен час да се порови, за да открие поредната находка. С другаря Антон ги крепеше приятелство, основано на общите интереси - да намерят поредната "игла в купа сено", както се изразяваше цветисто спортистът. Спечелил няколко втори места от регионални състезания, той бе свикнал да бъде вечно втори и в сянката на другиго. С патос измъкваше по-малко употребени панталони от щендера, въодушевено споменаваше цени и универсални магазини в Европа и отвъд океана, където кракът му не бе стъпвал. Триото си беше паснало идеално, никой не пречеше на другия в избора, дори напротив, съдействаха си срещу случайните посетители на магазина. Но ето, че днес някой бе нахлул с взлом в техния малък свят, над магазина висеше, че няма да работи, продавачките се щураха вътре с угрижени лица и нервни походки, денят нямаше да започне по обичайния начин. Ежедневният ритъм беше нарушен, но какво се бе случило и какво предстоеше да се случи, не предполагаше никой от тримата мъже.

Над безцветната сграда слънцето вече припичаше, нямаше вятър, нямаше още движение и с изключение на мигащия светофар на кръстовището градът в съботното утро изглеждаше тих и пуст. Тих и пуст, ако изключим далечния вой на сирена. На отсрещната страна, далеч от входа, спря една полицейска кола. Виждаше се и дежурна навярно друга кола със забравен да се върти в смълчаното утро син буркан. Мирис на топла юнска утрин, примесен със смог и напрежение, витаеше във въздуха. От подлеза, прескачайки на две-на три стъпалата, към тримата мъже се устремиха двама цивилни, подминаха ги и по свойски потропаха на залостената врата. Госпожица Емилия побърза да им отвори, сякаш ги чакаше отдавна, с тренирана усмивка ги побутна навътре. Двамата се легитимираха, бяха полицейски инспектори.

- Кой е написал това там? - попита грубо единият момичето.

- Моля?

- Кой е написал това на картона над вратата?

- Идея нямам - отвърна то, още по-нацупено, задето я ангажираха извън задълженията ù.

- Ще ми се да се запозная с нея.

- С кого? - попита тя невярващо.

- С онази, която е написала това там.

- Представа нямам кой го е написал - превзето изрече момичето. - Някой знае ли? - извърна тя внушителния си ханш към мълчаливо скупчените продавачки и опашката ù прелетя на сантиметри от носа му. - Някой знае ли кой е написал това там? Този полицай тук пита.

- Какво? - обадиха се почти едновременно две от събраните жени, докато поклащаха невинно бюст.

- Кой написа това нещо, дето виси горе? Полицаят тук се интересува.

- Аз не знам - каза едната от тях и сложи нетърпеливо ръка на съседния щендер - работим заедно девет часа, може да го е написала всяка една от нас.

- Аз го написах - каза другата и внимателно разтри почервенелите си бузи.

- Какво означава това, Краси! - изкусително попита момичето с изтънял приправен гласец, който трябваше да звучи заговорнически.

- Ами това, което пише - промърмори Краси и бузите ù почервеняха отново. Погледът ù - мек, изплашен, избяга встрани към прозореца с алуминиева дограма. - Сутринта открих трупа при отварянето на магазина, нали знаете, днес съм дежурна. Достраша ме, но реших да напиша този надпис, защото подозирах, че няма да работим. Бе завит с ей този шал.

Момичето с мишата опашка се отдръпна зад масата с нахвърлени шалове и шапки, запали цигара и започна да хвърля параноични погледи към потърпевшата. Зелените очи на продавачката отново се върнаха към прозореца и се заковаха в една муха, която безуспешно се опитваше да пробие преградата му. С бледи, треперещи пръсти мушна ръка в купа до нея, измъкна оттам шал с емблемата на "канарчетата" от Норич. Жълто-зелените цветове бяха размити, но личеше добре 1902 - годината на създаването на клуба. След това го пусна на земята, изглеждаше съсипана и унищожена, сякаш нямаше да го преживее. Притвори очи и сведе глава, събра ръце и силно притисна длани една към друга. Като паднал ангел, може би. Дали наистина имаше пръст в това престъпление?...