- Здравейте, госпожице... Разбрах, че можете да пишете Приказки - започна Той. Дамата с Камилите седеше на камъка си и наблюдаваше новопристигналия господин - облечен в черно, с черна коса и очи... И всичко изглеждаше толкова спокойно... Сякаш стоеше в малка тъмна стаичка, със запалени свещи, прегърнала плюшена играчка... Толкова спокойно и неразрушимо хармонично...
- Мога да пиша приказки, но само наум - отбеляза тя... Австралийското слънце се прозяваше лениво... И тя самата се прозина... Колко е уморително да стоиш на един камък и да си част от Картината, помисли си тя. Всъщност, всички сме част от Картината - хората около нас ни приписват роли и ние - на тях и дори приписваме роли на самите себе си... Но най-трудната роля е да нямаш никаква роля...
- Искам да Ви поканя да напишете няколко Приказки, които да си чета за лека нощ - рече Той. Заприлича на малко детенце.
- С удоволствие, но не мога... Не ми се получава нещо... Например, вчера измислих Приказка, в която се разказва за един замък... И не се получи... Ама никак...
Той се усмихна тъжно... Значи все пак Момчето със Синята Шапка е казало истината... Няма никакъв смисъл да я преследва...
- Добре ли сте? - попита го тя, като забеляза, че е посърнал.
- Може би...
- Какво има?
- Толкова много исках да ми напишете Приказка, търсих Ви в продължение на цели шест Приказки и сега... Нищо...
Разнесе се тих полъх... По небето запълзяха облаци... Стадо от облаци, които се гонеха със слънцето... Килимени, дъждоносни облаци... Всичко беше толкова спокойно... Като чаша чай със супена лъжица мед и удобно кресло, на което да си сложи краката... Точно така си помисли Дамата с Камилите...
- Не беше нужно да ме настъпваш, за Бога! - рече нечий глас зад гърбовете им.
- Нищо ти няма, просто се разсеях, докато наблюдавах обстановката - оправда се Другата Дама с Камилите.
- Голяма обстановка, няма що! - отбеляза иронично Госпожица By-The-Way, докато приближаваха все по-близо - няма и стръкче трева...
- Тревата не се гази, а се пуши... - рече замислено Другата Дама с Камилите... Изведнъж двете се сепнаха като видяха Той и Дамата с Камилите.
- Тамън тебе търсихме - усмихна се широко Госпожица By-The-Way - Идваш ли?
- Ами... Не съвсем... Художникът сигурно вече ви е разказал... (Те кимнаха.) Ако си тръгна сега, една част от мен ще остане тук, нали разбирате, Сянката ми ще остане... И аз няма да съм съвсем същата, когато се върна у Дома, но пак ще съм си аз...
- Но след като влязохме в Картината, същото важи и за нас, нали? - полюбопитства Госпожица By-The-Way. Дамата с Камилите кимна.
- Я! Ето те и теб - ти си виновен за всичко - засмя се Дамата с Камилите и ме прегърна - откъде се появи? Нали изчезна... Или пропадна? След като Той ти направи онова нещо... Всъщност какво се случи?
- Откъде знаеш? - изненадах се.
- Не забравяй, аз съм поетеса - най-не-човек от всички... Засмях се.
- Никога не съм изчезвал, просто Той се опита да ме изтрие от собствената ми Приказка, но само изпаднах в малка летаргия... Нещо като депресия, но по-спокойно и не-деструктивно...
- Извинявай, че дойдох в Приказка, където не ми е мястото - рече Той и ми подаде ръка.
- Няма за какво да се извиняваш, защото нищо особено не е станало. Нормално е героите от една Приказка да искат да отидат и в друга, да удължат живота си, така да се каже - казах и подадох ръка на Дамата с Камилите.
- By the way, май ще вали... Всички погледнахме към небето... Килимените облаци ставах все повече и все повече... Плъзгаха се бавно по гладката повърхност на австралийското небе... Беше толкова спокойно... Човек можеше да диша с пълни дробове...
- Крайно време беше да завали - каза Другата Дама и ме хвана за ръка...
- Но вие сте прототипи и ще оживеете след като преминете Вратата на Вселената! Ами аз? - рече отчаяно Той...
- Ти оставаш тук, заедно с нашите Сенки - обясних.
И заваляха... Не дъждовни капки, а шарени топчета... Хиляди шарени топчета... Падаха бавно, тупваха нежно по земята... Отворихме Вратата на Вселената - Дамата с Камилите, аз, Госпожица By-The-Way, Другата Дама... Извърнахме се и ги видяхме... Сред дъжда от бавно падащи шарени топчета... Нашите Сенки седнали в кръг около Той и тази на Дамата с Камилите... Тя заговори спокойно... (Всичко изглеждаше толкова спокойно!)
- Знаеш ли! Може би не мога да напиша Приказка, но искаш ли да ти разкажа една?
- Да, с удоволствие - усмихна се Той и я прегърна. Хиляди... Малки... Шарени топчета се спускаха и завъртаха... Като снежинки... Всяко топче с различен цвят... Като в онази реклама, помислих си... Точно като в онази реклама... Дори чувах песента от рекламата... Колко е трудно да си част от Картината... Трудно е да си част от Приказката... Но важното е да си част от нещо изобщо...
- Добре тогава - рече Сянката на Дамата с Камилите и с дългите си сенчести си пръсти запали цигара - Ето ти една Приказка: На вратата в Квартирата-В-Която-Никога-Не-Се-Допускаха-Момчета, някъде в Ъгъла на Нищото, но и твърде близо до Нещото, се почука. Дали защото напоследък твърде много четеше Достоевски, или защото учеше за класни по латински, на Дамата с Камилите й се стори, че на вратата се почуква някак отчетливо, с намек за официалност и неотложност. Разбира се, тя пропусна тази мисъл покрай главата си и отвори с видимо нежелание...
И затворихме Вратата на Вселената...

Край