Бай Данчо беше енергичен старец на седемдесет и няколко години, който винаги намираше начин и смисъл да се усмихва на другите хора и да бъде добър с тях. Беше си патил от това неведнъж, но нищо така и не успя да изправи тази гърбица в характера му. В пристъпи на моментно разочарование, той самият няколко пъти беше давал под съд този свой проклет порок. Обвиняемият обаче винаги успяваше да се измъкне с оправдателна присъда, възползвайки се от благоволението на съдебните заседатели - вроденият алтруизъм на бай Данчо и добротата на сърцето му, преживяло преди време един малък инфаркт.
Може би по тази причина жена му, леля Софка, често му повтаряше с глас, пълен с обич и съвсем малко укор с отдавна изтекъл срок на годност:
- Даньо, Даньо, болен си ти от човещина ама да видим кога ли ще те излекуват. Тогава ще те питам на кой бог се кланяш.
В такива случаи бай Данчо обикновено не казваше нищо. Свеждаше виновно помътнелите си старчески очи или поглеждаше някъде настрани в нищото, а една дълб ...