“Образ светъл и неземен
той веднъж насън видял…”
Ал. Пушкин (Бедният рицар)
Най-напред усетих главата си празна, после и душата си празна. В полунощ преминаха мъгли и миражи, които се тълпят в сънищата, но нямам спомен от своите преображения; студът пълзи по коридорите и се посипват ледени кристали, а сълзите на Селена замръзват върху прозорците. Смеещи се Афродити надничат зад всеки ъгъл; голи и нахални танцуват в мислите ми. В полунощ гномите се разбягват, но нямам желание да ги гоня. Това са едни пеещи гноми от пеещи безумства – те са вътре в тишината, смеят се и ми махат с ръчички; много смешно и много весело го правят.
Нямам време и не мога да се занимавам с тях. Обикновено аз търся нея.
Скитам през тротоарите на мълчанията или през мълчанията на тротоарите, търся я в светлините на призрачните нощи и в стихващите акорди на закъсняло пиано, гоня я по площадите, гоня я по алеите, гоня я из мъглите на нейното отдалечаване, има едни кратки мигове, когато виждам силуета и сред дъжд от ...