Аз съм шофьор. Това е скучна и прозаична дейност. Никога не се събуждам за работа, тъй като никога не заспивам. Е, да, има моменти ще задрема на волана и тогава, разбира се, ще пропусна някого чакащ на спирката. Тези, "пропуснатите", ги взимам някой друг път, но със сигурност не остават завинаги "пропуснати".
Сега автобусът е препълнен - има само едно свободно място.
От време на време заговарям пътниците зад мен. Днес една бабичка с хубави бистрозелени очи ми разказваше, че тъкмо щяла да се види със сина ú, който се прибирал от Америка, но получила билета си за пътуване и се оказала на спирката. Не могла дори да каже сбогом. Е, аз няма как да знам кога се връчват билетите, тъй че не съм виновен.
Тя си припомняше младежките години, когато баща ú внезапно бе тръгнал със същия този автобус. Попита ме дали си го спомням. Отвърнах, че съвсем нищичко не ми светва. Тя продължи с това, че никога не си е представяла, че и тя така рязко ще тръгне и няма да каже сбогом. Започна да плаче. Обещах ú ...