Вятърът беше непостоянен - ту задвижваше гневно белите снежинки, ту ги оставяше безчувствено да падат по калните улици, да умират...

                                       НЯКОЛКО ДНИ ПО-РАНО

-         Нямам търпение да я боядиса! Тази кола вече е заприличала на кочина, ръждата е избила отново... Намерил съм един много добър майстор и се надявам този път да издържи повече, обеща да я китоса и измаже страхотно. – лежеше до мен, но погледът му бе отнесен, напоследък все някакви такива неща му бяха в главата.

-         Радвам се, бих искала светло оранжево!

-         Да, и аз си мислех за нещо такова. – погледна ме и доближи устните си до моите. Телефонът звънна, а силната му фигура се сепна, все едно че го изплаши.

-         Ще се договорим за цената по-късно, няма проблем. Веднага ще им я докарам. Довиждане!

-         Е? Какво се разбрахте?

-         Отивам да му я откарам, до два дни е готова, поне така обеща. – беше ентусиазиран като малко дете.

-         Не ме оставяй! Вече се стъмни, знаеш, че ме е страх...

-         О, я стига! Не си ли голяма вече за такива неща, достатъчно ти угаждам на всяка прищявка, все ще преживееш няколко часа без мен.

-         Но...

-         До после! – целуна ме бързо и хукна преди да успея да надам дори звук...

Беше ме страх, но той беше прав. Нима тези призраци от детството трябва да ме съпровождат вечно? Вече съм жена с отговорна работа, семейство... Обърнах се на другата страна  и се опитах да заспя и явно съм успяла. Събудих се през нощта и светнах лампите, защото им се стори, че чух шум. Под вратата мина сянка... Знаех, че беше той, но сякаш съзнанието много обичаше да си играе с фобиите ми. Вратата на спалнята се отвори, а аз без да се усетя затворих очи, сърцето ми щеше да се пръсне.

-         Какво си се наежила! – засмя се очарователния мъж и ме прегърна, а сетне зарови пръсти в косите ми...

-         Не знам, постоянно изпитвам тревога, когато съм сама.

-         Няма да те оставям повече, обещавам. Ела тук, вече можеш да заспиш, до теб съм.

-         Какво стана с бояджията?

-         Утре ще е готова.- усмихна се самодоволно, а аз отпуснах главата си върху гърдите му и се унесох.

Събудих се на другата сутрин, той беше излязъл. Направих си портокалов сок и реших да покарам колело, наистина имах нужда от малко разпускане. Карах си по тротоара, но изведнъж почувствах жажда, спрях до съседния магазин, пред който бяха наредили маси, на една от тях седяха двама мъже и пиеха кафето си. Единият наперено се усмихваше:

-         Беше много лесно да го преметна, горкият понятие си няма от коли, пък и е горд.

-         Не ми харесва тая работа, Хари. Пак си се забъркал в огромна каша за няколко столевки...

-         А, не ме бърка съвсем. Най-много да катастрофира, но трябва да призная, че желанието на съпругата му за оранжев цвят ме позатрудни.

-         Важното е ние да сме добре, наздраве!

-         Наздраве!

Не можех да повярвам! Имах усещането, че тези двама мъже не са реални, че нищо от това не се е случило и... Трябваше бързо да се върна и да го предупредя, нямаше да преживея нещо лошо да му се случи. Когато обърнах на завоя до вкъщи, той току-що беше паркирал и излезе от колата с няколко торби покупки.

-         М-м-ми-л-ли! – нещо ме задавяше, тревогата ми бе нараснала до неконтролируема степен, не можех да говоря.

-         Защо заекваш така? - засмя се той, като мислеше, че аз се шегувам.

-         Н-н-е, а-а-аз...

-         Много тъпа шега... - вече усещах нотка на притеснение и в него. О, не... Забравил съм любимите ти бонбони, ще се върна до магазина, ако искаш, изчакай тук.

-         Н-н-нее! Ч-ч-чак-к-к-ай! - вече бях обзета от паника... В гнева си силно ударих копчето на асансьора с пръстена си, ръката ми беше потна.

-         Пак се е развалил, вместо да откара тези хора и тогава да се върне до първия, сега ще върнем човека...

      Погледнах през прозореца и чух удари, само за няколко секунди видях едно момиче, пред чието лице се простираше една широка мъжка ръка, обхванала устата му.

-         В-в-в-и... – вече не можех да изрека нито дума... Само можех да се надявам, че го е видял.

-         Мили боже! – възкликна той и изпусна покупките. Асансьорът отново се връщаше. Този път кабината застана на половината на нашия етаж  и втория... Отдолу се виждаха само краката на момичето, а зад тях тези на мъжа. Разплаках се... Не знаех какво да направя, шокът не ми позволяваше да реагирам.

-         Добре ли си, хей!... – взе да вика той. Съсредоточих погледа си и започнах да осъзнавам какво се случваше. Той викаше на мен, а асансьорът бе спрял на нашия етаж правилно, беше празен, нищо в него не напомняше видяното преди секунди. Усетих силна болка в сърцето и как ритъмът му се забавяше...

-          „Спри!!! - вече беше необратимо. Докоснала копчето на асансьора, чийто жички бяха оголени, се разтресох силно, обърнах се към него и погледнах жално... Искаше ми се да отдръпна  ръката си, но не успях. Мъжът до мен бързо се втурна навън, а след миг дойде с една пръчка и силно удари ръката ми. Сърцето ми бе спряло.

                                                  НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН

-         Казах ти, че много ме е страх, когато съм сама.

-         Никога повече няма да те оставя! – целуна ме силно, очите му бяха насълзени, държеше нежно ръката ми.

-         И изхвърли вече тази кола! Заради нея за малко да се спомина... Имаме достатъчно пари, просто купи нова, обещай ми!

-         Давам ти думата си! – това ми беше достатъчно. Беше горделив, но мъжествен. А истинските мъже държат на обещанията си.