Така ме цепеше главата, та две не виждах. Снощи се напихме яко с едни приятели и как съм се прибрал вкъщи, не помня. Губеха ми се моменти, дори часове. Спях ли, сънувах ли и това не знаех, но телефонът звънеше, та се късаше. Метнах възглавницата върху пияната си тиква, но той дрънчеше в ушите ми, та ща не ща, вдигнах слушалката. Едва отворих пресъхналата си уста:
- Дааа?
Едно нежно напевно гласче отсреща ме накара да се разтопя някъде в безкрая...
- Извинете, търся Павел.
"Кой? - викам си на ума - Павел ли?" И се чудя аз ли съм или не съм. Мамка му! И това не помня... Сигурно съм аз, щом ме търсят... А и тоя глас направо ме побърква... Да става каквото ще! Какво пък толкова? Ако съм Павел - добре... Ако не съм - майтап ще си правя, щом ме будят рано в неделя... и просто отвърнах:
- Дааа!... Кой се обажда?
- Рени, гаджето ти... Не ме ли позна?
- Моля? Гаджето ми ли? - попитах още сънен аз и сякаш езикът ми се преплете.
- Павка, аз съм... Не сме се чували скоро, но трябва да те видя и да ...