Картината ми беше ясна. Трябваше да съм сама на плажа и да чакам другите да се върнат от среща... Когато се чувстваш толкова нереден е опасно да те оставят сам. Стоях седнала на ронещата се земя и гледах как морето се опитва да ми подаде компания - то, както и небето, сякаш се бяха хванали за ръка и отиваха някъде нататък, към хоризонта. Боже, как ми се искаше да отида с тях - да знам, че мога и аз да оставя нещо, а не да съм оставена сама.
Морето беше ледено - ледено като цялото внимание, през този ден. Мидичките ромоляха, а песъчинките се бяха разбеснели. Поредната ледена вълна - и под мен се разкри феерия от цвят, и мокър пясък. При тази красота, и вниманието на морето, не изпитвах студ. Усещах го, но сякаш не беше нищо важно. Продължавах да вървя напред... В сърцето ми нахлуха чувства на щастие и еуфория. Сякаш самотата вече не беше важна, а само грижата на морето имаше значение. Само то се сещаше за мен, когато всички ме бяха забравили.
Минаваше вече половин час... Обадих се на др ...