А може би не искам да вървя напред и всичко да бъде тъй малко и просто - само аз и ти и всички останали, които представляват нищото. И да сме тъй независими в уединението на двустранния ненаписан пакт; и да ни е тъй вятърно безгрижието на студентските шибано скучни години... И да сме така безмилостно сами, а в същото време да изпитваме онази ужасна сигурност на стадото... И... Всичко да е лесно. И колкото и да е трудно, пак да си го правим лесно; и да опростяваме хилядите житейски интегралчета, да пречупваме трудностите през лековерния пясъчно-стъклен силует на двойната начупена призма... И всичко да е тъй леко - като перце на чайка, току-що изневиделица влетяло в стаята.
И - опростявайки и изпразвайки се, напук на всички предразсъдъци, да продължавам да съм уверена, че простотията всъщност е умишлено намаляване на силата на печката, в която няма как да не се печем.
Гърми. Навън е хладно. Страхотно е. Няма го присъствието на онова тъпо безгрижие, от което винаги съм бягала. И знам, че ...