Случи се така, че започнаха ненадейно да измират хора. Роднини, съдружници, съседи по двор и други, по- далечни познати. Съдбата ги бе подхванала всички с голямата метла, сякаш само заради някогашна връзка с него, Карло. Вести за смърт пристигаха отвсякъде. Заредиха се лоши дни, погребения, ковчези, мрачни лица в строги костюми, черни забрадки до тях и дълги алеи с гробищен чакъл. Някаква сила вече взела преднина бе запретнала ръкави за разправия, косеше хора като треви и едва се сдържаше крачейки към него. Богат и присмехулен, той прогони първите съмнения, както се гонят досадни мухи и не изпадна в размисъл, въпреки че бе суеверен. Дори се случваше да подмята мрачни шеги за бедите, които го застигаха.
Няма спор, умееше да приласкава Карло и не даваше шанс на никого да се откопчи. Променяше си настроенията спрямо случая и очите му блестяха като рибарска блесна. Отнасяше безгрижни доскоро веселяци в размисъл или вечно намръщени лица омекваха в компанията му. Освен това бе младолик, въпреки петдесетте си години, поддържан, пъргав като котка и скоро след запознанство с него, хората искаха да го последват. Насред нещастията, вместо да изпадне в съмнения, той ходеше за риба. Най- често пътуваше сам и стоеше дълги часове пред палатката, като отшелник. Друг път тръгваше с Матей, млад мъж със светла коса почти руса отпред на бретона, с бистри очи и рядка брада, по- гъста около устата. Той бе доста по- млад от Карло и също запален рибар. Говореше сдържано и у всяко негово движение прозираше, че е възпитан да спазва приличие. Въпреки това, дори още при първа среща с него, ставаше ясно, че е улегнал безделник. Наследник на фамилни имоти и пари, той бе кротък човек, вечен турист и изслушваше истории без да се отегчава. Двамата се забавляваха добре, говореха си за язовири и реки, за пътуване и за любовни случки със сладък край.
През зимата изчезна Йоан, по- малкият от двамата сина на Карло. Кротък и добре възпитан от майка си, отличник на випуска, гордост за цялата фамилия и любимец на баща си, той тръгнал да се прибира след лекции към дома с чадър над главата и широка усмивка. Загуби се безследно, без да е споменавал, че го грози опасност, без да остави бележка, тогава, когато изглеждаше най- спокоен и въпреки състоянието на баща му, никой не се обади за да го върне срещу пари. След няколко дни, когато Йоан все така не се появи, баща му си спомни за всичките скорошни мъртъвци във фамилията. Прибра се бързо у дома и видя жена си Магда в трапезарията. Седеше на дивана в обичайно нехайство и така, от няколко месеца. Домашните й панталони бяха къси долу при глезените, виждаха се чорапи, шарени и непохватно обути от друг човек, както набързо се навличат на дете. Помощничката, която й помагаше в обслужването, пак бе карала през пръсти. Все разресваше косата й грубо, като конска грива или освежаваше лицето й така, че да прилича на евтина маска от стрелбище. Седна срещу жена си Карло, искаше да говори дълго, но каза само:
-Йоан се загуби...синът ни го няма!
Някога много отдавна, още като дете, Магда бе боледувала тежко, казват от менингит и въпреки, че тогава лекарите някак се забавили с лечението, по- късно тя почти оздравяла, дори си върнала детинското изражение. Близките й все благодаряли на Господ и бързо отпращали надалеч спомените от скорошната й болест. Тя обаче понякога се завръщала. Магда се отпускала на стол като уморена, не чувала какво й говорят, нито си поемала дъх за да се оплаче от нещо. Само стояла като кукла и гледала напред. Понякога това продължавало с дни и никой не се наемал да каже дали е последствие от болестта или най- банална меланхолия. Майка й отмятала кичур коса от очите на Магда и казвала кротко на някой ако се случи наблизо „Тя сега не е тук“ После, когато отминела кризата, момичето се изправяло със залитане, тръгвало за крачка- две и вече давало вид, че всичко разбира. Тогава майка й влизала в хола при бащата и плесвала радостно с ръце„Тя си е вече тук“ За щастие тези случаи се разредили съвсем, при това все в момент на силна тревога около неприятност в семейството и близките й се успокоявали все повече. Свикнали, когато изпадне в немия си свят, да й завиват коленете с одеяло и просто да я чакат да се завърне. Изминаха години и Магда се превърна в жена, хубавка, кротка, русолява, но все в една своя си тревога, че най- ненавреме може да се отпусне върху стол в двора, да се отнесе нанякъде без после нищо да си спомня. Това било и причина тя твърде често да изпада в мрачни настроения и да споделя само на майка си, че си налага да будува, защото вечно се страхува от събужданията. В тия моменти на девическо колебание я срещна Карло и я хареса. Тя също мълчаливо го одобри и те се ожениха. Никой от роднините й не му каза за редките й неразположения. По- късно, вече разбрал за тях, той си спомни как по време на сватбеното тържество тя без причина бе седнала тихо с букет на коленете в колата на младоженците и ходеха да я склоняват да се върне на празненството, макар за всички да бе ясно, че е изгубила настроение за сватба. После заживяха. Млада и сочна жена, примамлива с всяко движение, тя бе студена с мъжа си. Не го закачи с безсрамна приказка, не въздъхна сладко за да го привлече в тъмен ъгъл, нито някога го пожела без предварителна уговорка. На ласките му отвръщаше с неудобство. Сдържана и подредена в любенето, тя посрещаше скришно удоволствието си, сякаш го краде. Така и забременя, без излишна емоция. Роди дете и охладня съвсем. Рядко заговаряше Карло, все с нежелание или му отвръщаше рязко, като на натрапник, макар той да не го заслужаваше, защото бе грижовен. Без да изпада във волности в леглото и без да се отклонява, все едно следва начертан план, тя забременя отново, все така, със същото безразличие с което разтребваше дома или се разхождаше из улиците. Роди второ дете и се успокои. Отпусна душичката си, а острите й момински черти се заоблиха. Следващите години преминаха бързо, а Магда си остана сдържана. Така посрещаше добрите и лошите вести.
-Йоан се загуби...синът ни го няма!- повтори отново Карло на жена си. Тя не помръдна, не преглътна, не премести очи. Остана си все така, отпуснала кротко ръце, там където свършваше вехтата пола. Остана нехайна от вестта, че Йоан го няма. Чувствителен и със сдържан нрав, той винаги будеше умиление у нея. Беше нейното спасение, когато я налегне копнеж за нежност, нейната надежда за мъжко рамо на което да се облегне, без да се оправдава и да се налага да слуша поучения.
Скоро отново достигнаха мрачни новини. Най- добрия приятел на Карло от младежките години се удави. Излязъл с лодка да храни рибите си в язовира, тя се преобърнала без причина в дълбокото и се случило нещастието. Няколко дни след това един от управителите му се нагълта с хапчета, отпи си от любимото питие и умря без да остави послание на никого. Старческия дом, на който Карло даряваше пари се запали и докато загасят пламъците от пушека се задуши леля му, директорката Мария, тази която се бе грижила за него повече от собствената му майка.
А противно на случващите се нещастия, пари се трупаха след всяко начинание на Карло. Предпазлив, но без да е прекален хитрец и спекулант той печелеше с мигване на клепачите. Съдбата превръщаше в капитал, всичко до което се докосва, сякаш така му се отплащаше някак, че му отнема близките хора. Пари течаха отвсякъде, но здраво стъпил на земята и все така присмехулен, той ги трупаше с търпение, както търговци навиваха захарен памук около клечка по панаирите.
„ Какво ли би направила ако сега се събуди и види с какви вехтории сме я облекли?“- си помисли Карло. Загледан в смешните, разнищени чорапи на Магда, той само пред себе си призна, че противно на положението си и на бохемския нрав, може би бавно е започнал да оскотява.
Вече по- прикрит пред хората, той си придаде небрежен вид и се зае да търси сина си. Обикаляше, душеше като хрътка и раздаваше пари срещу всякакви слухове. Нощем мислеше, а рано сутрин хукваше към полицейското управление сам да насочва следователите към следи и все така, заплашваше, обещаваше, молеше. Връщаше се и при спомените си за да открие нещо забравено. На кой от двата глезена на Йоан бе наследствения белег с който се бе родил, на колко години бе, когато му позволяваха да чете, докато цялата къща вече спи и той незнайно как изгори врата си на нощната лампа? Как бягаше цял месец след топката в парка, когато счупи ключицата си и се наложи лекарите да превържат с бинт ръката му отзад на гърба? Така Карло подреждаше дребни думички или отминали случки в главата си като часовникар. После, след дългото обикаляне из улиците, го заболяваха коленете и гърба и той без желание се завръщаше у дома. Преминаваше през двора, просторен, но мрачен, въпреки, че го осветяваха с фенери и влизаше в антрето. Тук, вътре в голямата къща царуваше тишина. Някъде горе, помощничката на Магда шумолеше като завеса из стаите. Другия син на Карло, по- големия, Траян по това време на вечерта вече бе излязъл. Карло знаеше как по- рано се е прибрал на пръсти у дома, добре прикрит за да не срещне баща си или гледачката, сменил е дрехите си след работа и отново се е върнал тихомълком навън. Избягваше Карло, но ако все пак случайно се видеха из стълбището, показваше неуважение към баща си, а при майка си не ходеше въобще.
Явно живяла в скрито нещастие и недоволство от живота си, няколко месеца по- рано един следобед Магда се нагълта с приспивателни. Направи го защото бе страхлива и всяко друго самоубийство би й се сторило твърде болезнено. Лекарите я спасиха, но тя заживя в апатия, глуха и наглед безразлична, а случката остана таен, срамен спомен за който никога не споменаваха в семейството. Наложи се Карло да наеме помощница, да я обслужва и да я пази да не посегне на живота си отново. Тогава започнаха да приглушават разговорите си пред нея и да крият истината. Все пак няколко пъти след това тя получаваше странни прозрения. Веднъж ей така, без причина каза „Облечете ми други дрехи, втори ден съм с тези„ Друг ден се изправи и каза с нейния си властен тон„ Траян трябва да се подстриже спешно, прилича на гнездо в главата“ Самият Карло, дълбоко недоверчив след тези пробуждания я дебнеше често. Притичваше като крадец между етажите и слухтеше за изспусната дума, кашлица или въздишка. Друг път се промъкваше в тъмен ъгъл на стаята й и сдържаше дъха си за да дебне търпелив като котка, сякаш очакваше Магда да изостави всяка предпазливост и да издаде с нещо здрав разум, но тя кротуваше като другите предмети в стаята.
следва
© Светослав Дончев Todos los derechos reservados