- Ало, Мария е. Жалко, че те няма вкъщи, щеше ми се да чуеш това, което имам да ти кажа лично, не по секретаря. Както и да е. Просто си седях, ей така, в тъмнината на стаята си, сама и си мислех нещо странно, може би не много логично… глупост, която ми се прищя да кажа на някого... и се сетих за тебе... само за тебе... Гледах как съседите отсреща отново се карат, тя го удари, после той се опита да я прегърне насила… толкова енергия, толкова крясъци и обидни думи… помислих си - ами ако се провреш през цялата прах от егоизъм и празни понятия, покрила душата на човек, там, дълбоко, където сам той поглежда плахо за няколко секунди преди сън, няма ли да намериш едно уплашено дете, което протяга късите си, пухкави ръчички, за да бъде прегърнато? Ако някой един ден приласкае и целуне това хлапе, тогава човекът е окрилен от онова меко чувство на топлина и хармония, което хората наричат с недодяланата дума любов... Съседите пак се скараха... Ами ако един ден човек успее сам да приспи детето, без никой да го целуне за лека нощ, но топлото усещане за пълнота и щастие си остане – не знам как се нарича това усещане, но сигурно има нещо общо с откриването на божественото в себе си.
- Ало, Миме, сега влизам!
- Моля те, ела и ме прегърни тази вечер, защото нямам сили да търся повече божественото в тъмнината на стаята си!
© Петя Янева Todos los derechos reservados