29 abr 2022, 7:14

Ще ми бъдеш ли учителка, мамо? 

  Prosa » Relatos
856 1 4
14 мин за четене

         Цветелина искаше да заспи и да забрави всичко, ала сънят бягаше от очите ѝ. Сигурно два часа се въртя в леглото, преваляше полунощ, но не можеше да се успокои. Стана, открехна лекичко вратата на детската стая и с леки стъпки отиде до леглото на петгодишната си дъщеря. Детето спеше, поставило длан под бузката си. Цветелина лекичко я погали по къдравата руса косичка, зави я и излезе тихомълком от стаята. Реши да си направи силен билков чай, подслади го с мед, изтиска няколко капки лимон в него, взе чашата и излезе на терасата. Още беше в шок и мислите ѝ галопираха в съзнанието ѝ като диви коне в пустошта.

         Нощта беше ясна, небето – обсипано със звезди. В този момент ѝ се искаше някоя от тях да кацне на рамото ѝ, да я стопли, да я прегърне и да я утеши. Стори ѝ се, че луната, извила тънък сърп, я гледа някак безучастно и равнодушно. Началото на октомври беше, макар нощите още да не бяха съвсем захладнели, стана ѝ студено. Беше наметнала върху нощницата си халат, ала чехлите ги обу на бос крак. Толкова объркана беше от случилото се, но си даваше сметка, че рано или късно нещата щяха да стигнат до тук. Добре, че скандалът се случи, докато дъщеря им Ивелина, кръстена на свекърва ѝ Иванка, не си беше вкъщи. Играеше с другите деца на детската площадка пред блока. Вечерта някак си успя да прикрие бушуващите в душата ѝ чувства.

         Беше наготвила за вечеря картофена яхния с пилешко филе, а от предния ден бяха останали две парченца от бисквитената торта с ядки и стафиди, която Ива много обичаше. Цветелина топеше залъчета в яхнията, но нямаше сили да преглътне дълго сдъвканата хапка. Изяде само едно парче пилешко месо, няколко картофки и половин филия пълнозърнест ръжен хляб.

           – Мамо, тати защо го няма, къде е? – попита Ива. Първия момент не знаеше какво да ѝ отговори. После някак неусетно думите сами се изнизаха от устата ѝ:

           – Баба ти нещо не се е чувствала добре, Ивче, баща ти отиде в Радомир.

           – Ами защо не взе и нас, мамо? И аз исках да отида при баба Ванче, да поиграя с Поля! – Полина беше четиригодишната дъщеря на зълва ѝ Невена, която в момента очакваше раждането на второто си дете.

           – Мамо, баба да не е болна от Ковид? Леля Вени и свако Петьо затова ли не искат да се грижат за баба, за да не се зарази леля и да не се случи нещо лошо на бебчо? Как се раждат бебетата, мамо? – Ивка загледа с ококорени очи майка си.

           – Да, Ивче, леля ти Невена сега в никакъв случай не трябва да контактува с болни хора, защото ѝ предстои раждане. Баба ти сега трябва да е в карантина 10 дена, да не излиза от вкъщи и никой не трябва да я посещава. Затова татко ти си взе отпуск и ще остане в Радомир да се грижи за нея. А бебчетата се раждат, като разрежат докторите корема на майката и извадят бебето от този процеп.

          – А татко като стои при баба Ванче няма ли да се зарази от нея, мамо? – любопитстваше момиченцето.

          – Ще си носи маска, когато я обслужва, Иве.

          – Мамо, баба нали ще оздравее, нали няма да умре? Аз много я обичам.

          – Няма разбира се. Той баща ти затова е там. Ако ѝ стане много зле, ще я закара в болницата. – Цветелина никога за нищо не беше лъгала детето си и сега се чудеше на самата себе си как толкова майсторски измисли сценарий, който да оправдае отсъствието на съпруга ѝ от дома им в съботната вечер.

          – Наяде ли се? Хайде сега в банята да те изкъпем, после ще четем приказки, ще се гушкаме и ще спим! – Цветелина се опитваше да говори на дъщеря си мило и нежно, но огън гореше в душата ѝ, едва сдържаше сълзите си. Четеното на приказката „Спящата красивица“ малко я поуспокои.

         След като детето заспа, тя изми чиниите, подреди в кухнята, отиде в хола и пусна телевизора. Даваха поредната серия на турския филм „Завинаги“. Гледаше екрана, но нищо не чуваше. Мислите ѝ бяха на друго място. Взе си душ и си легна. Докато се мъчеше да заспи, чуваше как кръвта бушува в ушите ѝ, от време на време нещо остро се забиваше в слепоочията ѝ. Как ще измисли по-нататъшния развой на сценария, с чийто първи епизод успя да залъже дъщеря си? Как ще ѝ каже, че татко ѝ повече няма да живее с тях? Как да обясни на едно петгодишно дете, че търпението ѝ вече се беше изчерпало?

         Сутринта направи за закуска баница, пусна две перални, простря прането, изми хубаво плочите в банята, подреди нещата в шкафчетата там, наготви за обяд, и след като приключи с домакинската работата, реши да измете. Когато отвори вратата на хола и вкара вътре прахосмукачката, съпругът ѝ я изгледа видимо недоволен.

          – Какво, сега ли намери да метеш? Е, то човек не може като хората да си почине в почивните дни, да си изгледа едно предаване на спокойствие! – с груб и раздразнителен тон възнегодува Андрей, излезе на терасата и запали цигара. Цветелина нищо не отвърна. Приключи с домакинската работа, отиде в хола и седна на дивана до него. Вътрешно негодуваше заради нетактичната му забележка, но в същото време някъде в дълбините на сърцето си усещаше нужда да се гушне в съпруга си, да усети топлината му, да бъде погалена. Това я успокояваше и я зареждаше с енергия. Андрей допиваше бирата си.

          – Искаш ли да ти донеса за мезе от пилешките хапки, които останаха от снощи ? – предложи Цветелина и скочи от дивана. Върна се с след 2-3 минути с пълна чиния пилешките хапки с корнфлейкс, претоплени на микровълновата печка и я сложи на масата. Андрей лапна едно парче и на мига го хвърли с груб жест обратно в чинията, но не я улучи и парчето месо падна на килима.

         – Какво сега? Ще дъвча гьон и ще пия бира ли! Не знаеш ли, че след второ претопляне месото се втърдява. И смееш да ми го сервираш! – с ярост изрече той с някакво хищническо изражение на лицето. Цветелина не издържа:

         – Как смееш да ми говориш с такъв тон? Премълчах за прахосмукчаката, и на само за нея, но ти вече прекали! Я, кажи какво ти си направил от сутринта да този момент за семейството ни? Какво полезно свърши за себе си, за мен, за детето ни? Само ти ли имаш нужда от почивка!

         – О, ти нещо много мъжкарски взе да го раздаваш, Цвети! У вас майка ти да не би да говори на баща ти по този начин?!

         – Виж какво Андрей, ти си един недодялан грубиян, готованко, безотговрен съпруг и баща. Защо ли с години се надявах, че ще пораснеш, ще се осъзнаеш и ще се промениш? Явно, много съм се лъгала! Тръгвай си завинаги от живота ми и повече няма да ти позволя да бъдеш част от него! Махай се! И аз душа нося! И аз в тази къща печеля колкото тебе…….   – задъхваше се младата жена. – Поела съм грижите за цялото домакинство, за детето, ти от два месеца една повредена панта на гардероба не успя да оправиш, вратата му килва на една страна, като я отворя. Два месеца капе крана на чешмата в кухнята. Пет пъти ти споменах, че трябва да се смени. Не си разбирал от тези работи! Не си бил майстор техничар! Хубаво, като не си, покани майстор да ги ремонтира! Покани ли го? Не? И се подразни, когато  баща ми да дойде и смени крана. Не, ти не си никакъв мъж! Не те искам повече в живота си! Върви си и не се вясвай повече пред очите ми! – Цветелина твърдо беше решила завинаги да сложи край на съвместното си съжителство с Андрей. И това не беше спонтанно нейно решение. Обмисляше го от доста време.

          Съвсем случайно се срещнаха с Андрей. След като завърши Американския университет в Благоевград, Цветелина реши да заживее при баба си Цанка, майка на баща ѝ, която вече наближаваше осемдесетте. Докато тя беше студентка, наглеждаха я техните. Баба Цанка не искаше да напусне дома си и да отиде да живее при сина си и при снаха си, пък и още беше държелива. Можеше да се самообслужва, сама си готвеше, даже до пазара ходеше с други пенсионерки от квартала. Цветелина много обичаше баба си, тя я беше отгледала от съвсем мъничка, научи я да чете още преди да я запишат в първи клас, от нея научи и много народни песни, които тя помнеше от времето, когато е живяла в една от махалите в Пиринския балкан. Що приказки и разказа тя! Пък училището, където беше назначена на работа като начална учителка, беше по-близо до апартамента на баба ѝ, отколкото до жилището на нейните родители. Още приживе баба Цанка приписа апартамента на любимата си внучка. Бяха поспестили с покойния дядо Митьо доста пари, тях ги даде на дъщеря си Магда, омъжена в Перник. Бащата на Цветелина също добави нещо към тази сума, за да няма сръдни, всичко да е по равно, да не си развалят отношенията със сестра му. В продължение на три, четири години с помощта на техните и на наетите майстори Цветелина смени старата дървена дограма с алуминиева, ремонтира изцяло банята и кухнята, постави нов ламинат в детската стая. Баща ѝ намери човек да изцикли и лакира стария паркет в спалнята и в хола и той стана като нов. С парите, които ѝ бяха останали, подмени някои от старите мебели с нови.                    Обичаше домашния уют и реда младата учителка. Беше умна, усърдна и дружелюбна. Тя беше едно дете на родителите си и винаги ѝ беше тежко, когато виждаше как другите деца си играят с братчетата и сестричетата си, а после като поотраснаха, как братята закрилят своите по-малки сестри, а тя можеше да разчита само на приятелите си. Много се надяваше да роди и да отгледат с бъдещия си съпруг две деца. Пестеше от заплатата си, помогнаха ѝ нейните родители, но беше се захванала с доста сериозно преустройство на жилището и нямаше как да доведе до край нещата без заем.

           Когато тръгна да кандидатства за заем в Банка - ОББ, там имаше разплащателна сметка, младият и чаровен кредитен консултант Андрей Спиридонов я посъветва да изтегли по-голяма сума, за да приключи с всички ремонтни дейности и подобрения в жилището. Цветелина не се хвана на въдицата му. Вече беше почти на давдесет и пет, искаше да изплати кредита до три години, а след това възнамеряваше да създаде семейство, затова се спря на сумата от петнадесет хиляди лева. Само два дни след подаването на молбата ѝ за кредит, телефонът ѝ звънна. Беше Андрей. Съобщи ѝ, че кредитът ѝ е одобрен и че утре парите ще са на разплащателната ѝ сметка. Подметна ѝ, че за да върви ремонта добре, трябва да почерпи.

            – Е, ще почерпиш с едно кафе, пък след това аз ще съм наред – подметна ѝ той с усмивка. Срещнаха се в бар „Феймъс", пиха кафе, после той поръча вечеря, поговориха. Стори ѝ се добро момче. Определено имаше чар. Русоляв, висок, строен, с тъмносини очи, беше облечен с тъмносив костюм. Преди Андрей да придърпа стола и да седне, Цветелина забеляза, че е обут с изискани, черни обувки от естествена кожа. По време на вечерята остана очарована от кавалерските му обноски. След това няколко поредни петъка Андрей продължи да я кани на вечеря. След една от поредните им срещи предложи да се отбият в неговата квартира. Цветелина отказа. След седмица той ѝ направи предложение за женитба. 

           Не беше много пекана в любовните истории младата учителка, беше скромно момиче, възпитано в духа на патриархалните разбирания за чест и достойнство. Веднъж повярва, предовери си, отвори сърцето си, а какво се случи?! Имаше приятел от гимназията, по-късно приятелството им продължи, но после...... Тя отиде да следва Начална педагогика в Американския университет в Благоевград, а Павлин беше студент по специалността Компютърно и софтуерно инженерство в Техническия университет в София. Продължаваха да се чуват, срещаха се, той идваше в Благоевград, тя ходеше в София, през ваканциите бяха заедно в Кюстендил, но на третата година от следването им престана да ѝ се обажда. Тя веднага разбра, че някоя софиянка се е наместила в сърцето му. Не го потърси повече, но тежко преживя раздялата. Затвори се в себе си, две години отбягваше всякакви компании, не се чувстваше готова за нова връзка. Излъганото доверие боли, много боли и раните от изневяра трудно зарастват. Сега обаче, след десетината срещи с Андрей през последните два месеца, нещо трепна в душата ѝ и тя реши да го запознае с родителите си. Майка ѝ и баща ѝ я посъветваха да не избързва с по-сериозно решение, да го опознае добре, казаха ѝ, че уважават свободата на избора ѝ, имаха ѝ доверие, познаваха детето си. Няколко дена след това Цветелина поиска разрешение от родителите си да ѝ позволят да заживеят заедно с Андрей в апартамента на баба ѝ. Старицата много се зарадва, прие го като свой внук. Два месеца след като младите влюбени се събраха, тя получи масивен мозъчен инсулт и за пет дни се пресели в отвъдното. Не е ѝ било писано да се радва и на правнучка.

          Вече седем години Цветелина делеше трапеза и постеля с Андрей. Отначало всичко вървеше добре. Харесваше го, беше сдържан, не обичаше да се шегува, но я уважаваше, правеше ѝ подаръци на празници, имаха приятели, срещаха се с тях, лятото ходеха на море, два пъти ходиха и на екскурзия в чужбина до Франция и Венеция. На втората година от съвместния им живот, преди още да се роди Ивелина, купиха си нова кола. През двете години майчинство, докато Цветелина се грижеше за малката Ива, започна да усеща, че отношенията им охладняват. Детето спеше в детската стая и когато се разплачеше вечер, тя ставаше и отиваше да го успокои и да го приспи отново. Една вечер, след като се върна в спалнята при Андрей, той ѝ каза:

           – Цвети, защо не спиш в детската, аз поне да се наспя като хората?! – много я огорчиха думите му, но си замълча. Оттогава започна да куца и сексуалният им живот. Някак си не се усещаше като желана жена. Не ѝ мина през ума, че някоя колежка може да се е позавъртяла около него. През последната година отношенията им съвсем охладняха. Започна да ѝ прави забележки за сготвената храна, дразнеше се от дреболии, все по-рядко се случваше да се съгласи да излязат заедно на разходка или да отидат на гости. Ковидът и наложените ограничения пък насила ги бяха затворили у дома. Той беше антиваксър, тя се ваксинира, защото работата ѝ с малките ученици го изискваше.

           Нощта преваляше. Цвета не можа да мигне и за минутка. Мястото до нея в леглото беше празно. Беше свикнала да усеща топлина на Андрей. Та има ли нещо по-стоплящо, по-зареждещо от енергията на живото човешко тяло?! Чувстваше се защитена в прегръдките му, въпреки търканията помежду им. Обичлива душа имаше Цветелина. Колкото и да страдаше от неговата нетактичност и грубост, винаги му прощаваше. Държеше на семейството си, но усещаше, че нещо си отива от нея. Все по-рядко се усмихваше, душата ѝ не ликуваше от всичко онова, за което други вероятно си мечтаеха. Вече нямаше желание да ходи по магазини и да си купува нови дрехи, да ходи на фризьор, да излиза с приятелки. Канеха я колежки да се запише в самодейния фолклорен танцов състав към читалището, но не искаше да създава проблеми на мъжа си или на родителите си с ангажимента да прибират Ивелина от детска градина. Отдаде се изцяло на семейството и дома си, на работата си.

          „Обичам ли го още?“ –  питаше се тя в полумрака на неделната утрин. Как се обича човек, който те унижава? В какво, къде сбърках? Старая се да му угодя всячески, а той ме нагрубява. Аз не заслужавам това! Душата ме боли! Не мога да търпя вечно тази болка! Тя ще ме убие! Нека всеки върви по собствения си път! Как ще кажа на мама и тате? Ами хората, колежките, съседите, като разберат, че вече не сме заедно, какво ще кажат? А детето ми? Как ще расте Ивка без баща? Не, не мога повече да подлагам душата си на унижения. Не трябва! ...Смачкат ли ти достойнството, ти си никой. Аз съм никоя. Аз съм предала себе си…"

           Съмваше се. Есенното слънце, позлатило дървета и храсти, занаднича любопитно през прозореца на спалнята. Палав лъч се спусна по косата на Цвета. Чувстваше се толкова омаломощена... Нямаше сили да се надигне от леглото. – „Обещах да заведа Ивка днес на гости у майкини, но засега няма да им казвам нищо. Боже мили, винаги ли след любовта дотичва и тъгата? А какво е любов, ако не е грижа за съхраненото достойнство на човека до теб, опазване на покоя в душата му? Самоналожените граници на личната ни свобода в името на общото добро опазват любовта жива. Човекът, създал семейство, станал майка или баща, трябва да има мяра за това какво да каже, какво да премълчи, какво да направи, от какво да се откаже.... Градим и едновременно с това рушим ние, хората. Защо, Господи?! Що за свят човешки? Дали душата ми отново ще се усмихва? Дали пак ще ликува? Трябва да ставам….“

          Ивка отвори врата на спалнята и се хвърли в обятията на майка си.

          – Добро утро, маминко, обичамте-е-е-е-е! Много те обичам г-жо Димитрова! Ще ми бъдеш ли и на мен учителка, мамо?

 

 Самадхи

© Гюлсер Мазлум Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Гюлсер, много точен твой коментар, доста е трудно децата после да поемат правилният път в живота...
  • Таня, Петър, благодаря ви, че се поспряхте тук. Проблемът за здравината на семейството, за хармонията/дисхармонията в него ми е много присърце. Съпреживях доста семейни трагедии в работата си на училищен психолог, опитвах се да помогна на много деца при преодоляване на посттравматични симптоми след развод на родителите. Децата страдат по свой си начин и това се отразява на училищната им успеваемост, създава психологически бариери при тяхното интегриране в общности. Да, за съжаление, в училище юношите не овладяват солидни знания и житейски умения за конструктивно общуване, за планиране на брака, за преодоляване трудностите в семейното съжителство. „Каруцата се прекатурва“, когато няма равнопоставеност и взаимно уважение между партньорите. Случаи различни. Сложна работа, тънко изкуство е семейното партньорство.
  • Много правдив разказ,.. но, по някога наистина трябва да се вземе решение, всеки човек има достойнство, което трябва да се уважава и да те уважават
  • За съжаление често се случва...
Propuestas
: ??:??