Очите на дядо Георги бяха насълзени от болка. Идваше му да реве като селското магаре Марко когато си търси партньорка или го е ухапала някоя муха. Въпреки преклонните си 90 години все още не беше стъпвал на зъболекар и не предполагаше, че един зъб може толкова да го мъчи. Вечерта не беше спал, а и бабата му също. Като истински мъж той търсеше съчувствие и помощ от своята дългогодишна половинка. Тя го беше обгрижвала с народни мехлеми, ракия и чесън, но без резултат. През цялото време дядо Георги псуваше зъба като каруцар, но и това не помогна. И ето в ранни зори, още преди слънцето да се усмихне и росата да се изпари той беше на пост. Измъчено пъшкаше пред кабинета на селския зъболекар. За негова беда имаше и други ранобудни съселянки, които кротко чакаха да започнат прегледите. Той беше пети по ред, което си беше безбожно далеч.
- Абе пуснете ме да мина, а? Много ме боли зъба. Ще умра. Не мога да чакам. – започна да се пазари дядо Георги. Не го биваше да се моли и затова заложи на жал ...