Мирише ми. Мирише ми на пролет. Преспите сняг сигурно все още загърлят кокичетата зад зелената ограда, но те инатливо са навирили глави. И плочникът сигурно е измит. И пръчките на асмата някак слънчево се навират в прозорчетата на старата къщичка на Редута.
   И потропване на тояжка чувам. Сигурно - Мама Мара. Излиза до портата, за да види не идват ли гостите ù. Днес е събота. А всяка събота дъщерите ù, барабар със зетьовете и внуците, идват на обяд. Все по-голяма става фамилията. Дървената разтегателна маса, като Дядовата ръкавичка, побира все повече и повече правнуци, зетьове, снахи; едни заминават в чужбина, други току-що са се върнали. Ето, оправя си забрадката с изкривените от артрит пръсти и се връща да нагледа гозбата. Цяла седмица е яла постно, за да може да сготви месце на домочадието си. С картофки и зеленчуци, в пръстен гювеч; лютичко, но така трябва. Така го обичат децата ù. Реже на ситно пролетна салата от марули, репички и лук. Отвива малко питката, за да се увери, че се е отвърнала в месалчето. Вади лимонадите и домашното вино.
  И подаръците сигурно вече е скрила. В южната стая, в гардероба. Иде Цветница, пък не може само Цецка и Върбан да дари; за всички трябва; така ги е свикнала...
  ...   
  Няма я вече Мама Мара. Няма и къщата на Редута с надпис "Образцов дом". На мястото е издигнат жълт блок. И домочадието вече не се събира на обед. Изпокарали са се за тези пусти апартаменти!

  Обаждам се на Върбан - да дойде да обядва с мен и с децата. Нищо, че сме разведени. Събота е.