Ирник

–Това е момичето ми! Давай, не спирай! Отново! И отново! И отново! Прекрасна си когато си бясна. Жалко, че нямам възможност да се изправя, за да се присъединя към теб.

–Не бива да се вълнувате, учителю. Слаб сте. Почивайте си и се възстановявайте. Аз ще се погрижа за него.

Можеше да се каже, че ми е оказана височайша чест. Главнокомандващата на сухопътните войски Вилемира Краева ме използваше за боксова круша няколко часа подред, задоволявайки жаждата за кръв и мъст на Михай Харлан, а може би и своята. Наставникът ѝ и неформален лидер на Либертия беше прикован към леглото си и напълно безпомощен. Намираше се в това състояние откакто извърших с него малката си "манипулация". Въпреки влошеното му здраве обаче гневът му към мен не стихваше, а се разгаряше с още по-голяма сила. Същото важеше и за мен. Затова се държах и нямах намерение по никакъв начин да им доставям удоволствието да видят страданията ми. До момента не бях издал и едничък звук.

Лицето ми бе напълно размазано от мощните ритници и юмруци на Стоманената Дева, липсваха ми половината зъби, почти всичките ми ребра бяха изпотрошени и дишането се бе превърнало в изключително болезнено преживяване за мен. Не ми се ще да мисля на каква невероятна каша са станали коремните ми органи. Нямаше признаци двамата високопоставени садисти да проявяват интерес към утежненото ми състояние. Милостта определено не им бе присъща.

Бях на колене, а ръцете ми-приковани към метален стълб за да ми бъде отнета всякаква възможност да се защитавам от ударите. Болеше ме зверски и се надявах по-скоро да приключат с мен, но същевременно ми беше смешно как неволно се бях превърнал в мъченик. Дори позата ми приличаше на разпятие. Те бяха демоните-мъчители, а аз-изкупителната жертва на дяволския им план.

–Ей, урод! Какво си се ухилил така? Да не би да ти харесва? Искаш още, а?

–Мира, скъпа, защо не затегнеш въже около врата му и не го провесиш от тавана? Нека видим как умира и възкръсва, за да го убием още поне хиляда пъти след това.

–Идеята ви е прекрасна, но ми се струва че е по-добре да му дадем време да се регенерра преди да продължим. За мен насладата ще е по-голяма, когато отново започна да разбивам това напълно възстановено красиво и нагло лице. О, млади ми Ирник! Късметлия си ти, а дори не го осъзнаваш!

Страховитата албиноска, която до преди минута се извисяваше над мен приклекна и взе в шепите си онова, което бе останало от лицето ми. Кървавият ѝ поглед се заби в мен със сила, по-голяма дори от тази на мълниеносно поразяващите ѝ ръце и крака. Искаше да ми каже нещо, но като че сега не бе подходящият момент или пък мястото не я устройваше.

–Предполагам, че си права и ще ми се наложи да се съглася с теб. Отведи го да си почине преди да му сервираме следващата порция от наказанието за проявеното от него нахалство. Не! Всъщност първо искам да говоря с теб.

–Разбира се! Кажете!

–Седни до мен, малка моя.

Тя се подчини. Ако не беше преживяното, щях да ги оприлича на смъртно болен баща, оставяш скъпоценния си завет на любимата дъщеря преди да си иде от този свят завинаги. Може пък наистина да се възприемаха като такива. Когато Михай заговори отново, Вилемира сякаш започна да попива дословно значението на всяка една негова дума.

–Знаеш, че дори да оцелея вече не ще бъда способен да върша делата си както преди. От четирима ви избрах Форел за свой приемник, защото съгласи се-неговият начин на мислене е най-близък до моя. Но сега, след като има вероятност аз да го погреба, а не обратното е нужно да преосмисля решението си. Ти, цвете мое, ще поемеш поста ми ако с Форел се случи необратимото и ще го заместваш докато, дай Боже, се поправи напълно. Никой по-добре от теб не познава ситуацията, в която се намираме в момента и съм сигурен че ще се справиш отлично.

–Благодаря за доверието, учителю! Но напълно сигурен ли сте, че наистина искате аз да поема командването? Известно ви е отношението ми към разработената от Форел стратегия.

–Не си съгласна- да, разбирам. Но Форел продължава делото ми, което досега ни е водило само напред. Ако ти имаш по-добро решение, което да предложиш, ще те чуя и ще го обмисля. Дотогава те моля да следваш утъпканите от нас пътеки.

–Ясно. Ще направя каквото се изисква от мен. Независимо от обстоятелствата, винаги постъпвам правилно. Знаете го.

–Разбира се! Иначе не бих ти поверил толкова важна задача. Е, май все пак ми е време да си подремна малко, пък и вероятно ти също имаш доста задачи.

–Така е. Нужно е да свикам малък съвет, на който да обявя промените които ще настъпят както и да чуя всички подробности от досегашнте мисии. Естествено, вие ще бъдете своевременно уведомен за тях.

–Моята крехка орхидея с желязна воля! Не бих могъл да бъда по-горд с теб! Радвам се на всички ви, но ти заемаш специално място в сърцето ми. Знай, че ако умра ще мисля за теб в последните си мигове. Защото си най-хубавото нещо в живота ми.

Вилемира не отговори. Усмихна се и пусна ръката на Михай след като той ѝ кимна в знак на мълчаливо съгласие. Тя се изправи, отново се приближи до мен и ме освободи от оковите ми, след което ме сграбчи за яката и насила ме изправи на крака. Повлече ме със себе си и не ми оставаше нищо друго освен да я последвам. Болеше ме навсякъде и съпротивата бе последното, което можеше да ми дойде на ум да проявя сега.

Пред вратата на стаята на Харлан чакаха трима въоръжени мъже, които понечиха да последват Краева, но тя им направи знак да не го правят и тръгна сама. След кратка разходка по коридорите на щаба по време на която успях да оставя доста кървави дири и да привлека вниманието на прилично количество служители се озовахме в кабинета на генерал Краева. След като затръшна вратата зад гърба ми ме блъсна в стената и се строполих на пода. Тя стоеше над мен, клатеше глава и цъкаше.

–Колко жалко, наистина! Такава сила в такова нищожно същество! Природата винаги си е правела шеги с хората, но науката... Предполагаше се, че тя ще произведе перфектните човеци по поръчка, а ето че пред мен си ти. Притежаваш своите достойнства, но те не са достатъчни за да те призная за нещо повече от мен. А както виждаш, аз съм далеч от съвършенството. Гените ми са сбъркани като твоите, макар вероятно да си мислиш че нямаме нищо общо. Изроди сме благодарение на своята наследствена информация. Албинос и химера. Отвратително! Но положителното в случая с мен е, че още имам шанс да получа подобрения, докато ти... Накъде повече да растеш? Безсмъртен си. Когато сполуча с първата част от усъвършенстването си ще използвам теб за втората.

–Удивителен план. Сигурно сте много горда от себе си, че ще продължите с човешките експеримент в името на собственото си благополучие.

–Щом смяташ така, значи наистина си глупакът, за който те мислех. Казвах ѝ на Нилара, че не я заслужаваш, обаче тя си знае своето...

–Какво общо има Нилара? Кълна се, ако ѝ сторите нещо ще съжалявате горчиво и никаква вечност няма да ви спаси.

–Тъй ли? Направо ми взе думите от устата. Слушай, момченце! Прекалено много си позволяваш. Жив си по една единствена причина- за да бъдеш използван да удължиш живота на хора и омеги, с които имаш тъканна съвместимост. Не си мисли, че не съществува начин да те убия. Всеки притежава слабо място. Сигурна съм, че и ти имаш сърце и в него вече живее някой. Даже се досещам кой. Затова, ако не искаш тя да страда като теб преди малко и дори повече, ще ми съдействаш.

–Ще ви убия. Всичките ще умрете, но пред това ще се гърчите в нестихваща агония.

–Дам, дежурните приказки за отмъщението, свободата, новия свят и бъдещето. Какво ли може да се очаква от млад идиот като теб? Защо всички младежи жадувате да вдигате революции? Това е невероятно тъпа идея. Нищо няма да постигнеш с това. Винаги ще има господари и роби, просто ще се наричат по различен начин. Тълпите, в началото екзалтирани от смяната на управлението постепенно ще се смирят и ще си припомнят, че идеите не пълнят стомаха и не дават подслон. Че животът ще продължи със или без тях, че на планетата въобще не ѝ пука какъв обществен строй властва сред един единствен неин вид. Ние сме без значение като част от цялото, но сме важни помежду си. А уникалността и достойнствата ни могат да се забележат само сред себеподобните ни. Ако сполучиш да достигнеш този тъй леелян нов свят на бъдещето ще осъзнаеш с огорчение, че всичко в него си е съвсем същото. Че хората продължават да повтарят грешките си отново и отново, но въпреки това биват опрощавани, забравяни и се прераждат в същите идеи, но на други като тях.

Не, няма смисъл да говоря повече. Няма да ме разбереш докато сам не преминеш през това.

Както и да е. Имам два въпроса към теб. Първият е: Ще ми помогнеш да убедя Нилара да ми даде част от себе си или ще се наложи да я изтръгна със сила от нея.? Ако се съгласиш ще има бонус и за двама ви. Ще се погрижа да получите повече свобода на действие. Нея ще я върна в полка ѝ и ще може отново да се отдаде на любимата си сеч. А теб ще те третират една идея по-добре докато точат от неизчерпаемия ти извор на безсмъртие.

–А ако откажа?

–Ще получа каквото искам и ще я убия. Имам правомощията да го извърша. Чу сам-вече аз съм господарката на Либертия.

–За какво ви е да я убивате? Удоволствие ли ще ви достави? Като да ме пребивате от бой?

–Даже повече. Защото тогава наистина ще те видя да страдаш. Казах ти, с теб сме еднакви. Мразя те със същата сила, с която ти-мен.

Докато водехме разговора организмът ми се поправяше с невероятна скорост. Бях се възстановил почти напълно и имах шанс да атакувам Вилемира мисловно и да избягам.

–Не си го и помисляй. Ако го сториш, ще я убия без колебание. Можеш да се увериш сам.

Вилемира ми обърна гръб, отдалечи се от мен и се приближи към прозореца, който бе закрит от завеси. Тя ги дръпна и пред мен се разкри гледка към една от лабораториите на Щаба. Нилара бе прикована към подобно на моето операционно легло и около нея, начело с добрия ни познат Ив Холендер се суетяха поне дузина учени. Към главата ѝ бе насочен прицелът на лъчевата камера, която използваха за опитите с мен. Изглеждаше, че се готвят да я включат отново.

–Какъв е вторият въпрос?

–Къде е Амир Нахати и какво знаеш за него?

–Нямам представа за какво говорите.

–Формоменячът, който трябваше да бъде донор за граф фон Егберт е изчезнал след тежка битка на северната граница, където приятелят ти и телохранителката му са бил изпратени на мисия. Армията ни е претърпяла огромни загуби и изглежда, че те се дължат на участието на омега, който е действал на страната на врага. От всички изпратени там даровити младежи са оцелели само Арлена Оукхарт и Елмир фон Егберт. Труповете на останалите са открити и идентифицирани, но Амир Нахати липсва. Двамата с него сте със сходни генни модификации. Не можеш да ме убедиш че не си имал контакт с него. Затова те питам още веднъж: Къде е той?

–Не ви вярвам, че ще нараните Нилара. Ако го сторите, няма да успеете да я използвате за целта си, а тя е да промените генетичния си код. Зная, че съм прав. Искате да получите пигментация, защото ви е омръзнало да се пазите от слънцето като от чума. Това е възможно единствено ако в мозъка ви започне да се синтезира прекурсор на молекулата на меланина. За да се случи е нужна да бъде дадена команда за производството му, а това може да стане единствено ако съответния мозъчен дял съдържа подходящите клетки. Каните се да с присадите част от мозъка на Нилара. Доста амбициозен проект, а за него тя ви е нужна жива. Затова няма да я убиете. Нищо няма да ви кажа, с каквото и да се опитвате да ме заплашите.

–Явно не си толкова тъп, за колкото те имах. Приеми искрените ми извинения! Но действително е жалко. Такава прелест ще бъде погубена само защото се инатиш. Но пък решението си е лично твое.

Тя се обърна към прозореца и кимна. Ив Холендер се усмихна, махна с ръка и всичките му придружители побързаха да излязат от лабораторията. Той на свой ред се скри в стаичката с контролния пулт на апарата. Малко след като се настани пред него, той излъчи яркочервен лъч, който за секунди разполови главата на Нилара преди тя да успее дори да извика.

–Не ти ли е поне мъничко неудобно, а? Заради теб на чистачките ще им се наложи цял следобед да изстъргват мозъка на приятелката ти от пода. Гнусна история.

–Сега със сигурност ще ви убия!

Изправих се и бях готов да се нахвърля върху нея, но тя вдигна показалец срещу мен и се усмихна.

– М-м. Не можеш. Първо трябва да се опиташ да я спасиш. Ако изгубиш време да се разправяш с мен ще изпуснеш няколкото кратки мига, в които ще имаш възможност да я върнеш към живот. Ако ми дадеш каквото искам, ще ти позволя да ѝ прелееш от кръвта си.

–Какво ще ме спре да мина през вас и стъклото?

–Това не е стъкло, а екран. Нилара се намира на другия край на столицата. Затова, ако наистина искаш да я спасиш ми трябват отговори. Сега.

–Ще ви кажа всичко, каквото искате. Ще направя каквото искате. Нека само стигна до нея.

–Виждам, че най-после се разбрахме. Е, тогава да побързаме. По пътя ще ми разкажеш каквото знаеш.

Вилемира ме хвана за ръка и ме помъкна към покрива на който ни чакаше хеликоптер, готов за излитане. Двамата се качихме и с учудване установих, че липсва пилотът.

–Какво? Не си ли виждал жена да пилотира? Ще ти споделя нещо-когато бързам не се доверявам на никой, освен на себе си. Защото във въздуха съм по-бърза и от светкавица.

Господи, дано стигнем навреме, защото в противен случай наистина ще я убия! Как посмя да ѝ посегне! Май плановете ми за световно господство засега ще останат на заден план.

Летяхме високо над града и можех да разгледам с какво толкова е забележителна столицата. Архитектурата ѝ някак доста естествено успяваше да съвмести стари сгради, устояли на капризите на времето в продължение на няколко столетия, с нови-модерни и високи небостъргачи. Контрастът между тях навяваше мисълта, че все пак животът в столицата далеч не е толкова тежък, колкото отвъд пределите ѝ.

Вилемира пилотираше без да ме поглежда и докато аз гонех тревогата си с разглеждане на пейзажа, тя предпазливо свали едната си ръка от лоста за управление и рязко и с голяма сила ме блъсна навън през прозореца на машината. Замалко да премина в свободен полет, но тя ме хвана за глезена и го стисна силно. Нямах представа как успява да удържи вертолета във въздуха заедно с мен, но ѝ се получаваше.

–Какво правите!

–Харесва ли ти гледката? Единствена по рода си е според мен!

–Изтеглете ме обратно, по дяволите!

–Да не те е страх от високото? Е, не съм очаквала да станеш ас, но пък се предполага че са те обучавали на това в корпуса.

–Не са ме тренирали да вися на косъм!

–Обиждаш ме. Хватката ми е всепризната със силния си захват. Не се безпокой, няма да висиш дълго. Трябва само да обещаеш, че повече няма да нараняваш Нилара.

–Моля?! Вие я разрязахте на две, а обвинявате мен в нещо? Що за психопатка сте, за Бога!

–Твърде често се обръщаш към невидимото и недостижимо. Дявол, Бог-явно ти е все едно, стига да не поемеш отговорност. Трябва повече да разчиташ на собствените си сили.

–Какво искате от мен?

–Казах ти. Обещай, че вече няма да се държиш лошо с Нилара.

–В името на всичко свято, обещавам! Но ако закъснеем...

–Скъпа моя, време е да излезеш. Кавалерът ти се притеснява за теб.

Вече бях вътре, когато иззад седалките се изправи Нилара-напълно невредима.

–Нищо не разбирам.

–Няма нищо за разбиране. Изиграхме ти малка сценка. Исках да проверя дали вярата ѝ в теб почива на стабилна основа или е напразна. Премина теста ми. Сега, докато летим, ще ми разкажеш всичко за Амир Нахати както се договорихме. Тук поне няма опасност да ни слушат. Извинявай за побоя, между другото. Но трябваше да изглежда естествено.

Невероятен ден, а бе едва ранният му следобед. Какво ли още щеше да стане? Побой, изнудване, после пък извинение и... щастлив завършек? Нереално е на фона на всичко, което се случи досега и предстоеше. Но пък Нилара бе тук и изглеждаше добре. Оставаше ми да се погрижа за моята част от сделката, за да може да имам поне малката увереност, че Вилемира също ще го направи.

А после? Нямам представа защо, но предчувствието ми е добро. Нищо не може да ме уязви когато тези, на които държа са живи и са до мен. За да се уверя в това ще се наложи да изчакам да докарат Елмир и Арлена. Сигурен съм, че със стария ми приятел имаме какво да си кажем. Като че най-доброто тепърва предстои...