Ирник

– Кажи ми, Ирник! Как мислиш, дали след като войната свърши и Елмир постигне крайната си цел ще пренапишат историята? Имам предвид да премахнат онези небивалици за тристагодишната война с химерите и да кажат истината.

– Коя по-точно истина, Амир?

– За  експериментите с нас, за тоталния контрол упражняван от армията върху населението на Либертия, за всички невинни жертви, загинали в името на създаването на перфектния човек? 

– Това, което пише в учебниците е просто гледната точка на историците. То е интерпретация на действителността, а както знаем абсолютната истина е непостижима за хората. Затова моят отговор е “Не”. В летописите ще има информация за това, което се е случило, но тя няма да е реалната, тъй като всеки който я чете и разшифрова, ще прави различни от чуждите изводи за миналото. 

– Така си и мислех. Ето защо няма да ме спечелите на ваша страна. Ти си мой брат по съдба и генетика. Уважавам те и дори ти се възхищавам. Безсмъртието, което е постигнала регенерацията ти е мечта на всеки един от нас-формоменячите. Но за съжаление общото помежду ни не е достатъчно, за да станем едно цяло.

Вие сте приятели, нали? С Елмир? Предполагам, че каквото и да ти кажа в опит да те убедя, че делото му не е толкова благородно, колкото се опитва да го представи, ще бъде напразно. Той претендира, че действа в интерес на всички потиснати хора без глас, за които свободата е лелеян дар. Но замислял ли си се дали цялото това безименно и безлико множество след като няма право да изкаже мнението си действително мисли по начина, за който той говори? А и дори да е така, с какво право той ще се обявява за лидер на онеправданите, след като произхожда от същите онези потисници срещу които уж се бори? Не, за мен планът му е просто да се сменят господарите, но не и начинът на управление. В крайна сметка винаги се стига до това. Чистите и святи идеи се опорачават, защото това е част от същността ни. Вместо да се стремим непрестанно към съвършенството, в един момент просто се задоволяваме с постигнатото и от там насетне започва падението ни. Докато в крайна сметка добрите ни намерения наистина не ни отведат в ада на самозаблудата.

Прав беше. Колкото и да не ми се щеше да призная, мисленето му в глобален мащаб действително беше правилно. И точно както той беше уверен, че не може да ме спечели за каучата си, така и аз бях сигурен, че е безполезно да се опитвам да му противореча.

Амир си тръгна също така безпрепятствено от имението на Меринтърн, както и Изабел Лесинг с тази разлика, че не ни причини онзи болезнен дискомфорт докато се отдалечаваше от нас. Третият омега, с който Арлена бе успяла да се разправи успешно взехме с нас, но както се оказа впоследствие формоменяческите му способности бяха слаби и нямаше да ни е от полза, затова и го пуснахме да търси щастието си където намери за добре, понеже той самият така пожела.

Меринтърн изказаха горещите си благодарности, задето сме успели да ги спасим от нападението и обещаха да разпространят мълвата за нас сред познатите си. Никое благородническо семейство вече нямаше да страда от набезите на бандити докато ние бяхме наоколо. Доказахме лоялността си към аристократите неколкократно като спасяваните от нас фамилии бяха все по-високопоставени в йерархията на либертийците, в чиито вени течеше синя кръв.

“Воини на справедливостта”. Сериозно ли? Звучеше така, все едно бяхме рисувани герои от филмчета, популярни преди поне столетие. Но името беше гръмко и се запомняше, а значи главната цел бе постигната.

Ти си никой, ако никой не знае за теб. Колкото повече хора те познават и колкото повече от тези хора са влиятелни, толкова по-добра ще е репутацията ти, а значи ще се ползваш с по-голямо доверие. Реномето е нещо, което се гради цял живот, но понякога може да бъде съсипано в един единствен миг на безразсъдство. 

На Елмир  му предстоеше да се сблъска с последиците от необмислено взетите решения. Когато на територията на Воргенас промени траекторията на движение на ракетите им и ги изстреля, всички омеги усетихме невероятен прилив на адреналин. Сякаш светът беше в краката ни и всяко наше желание можеше да се осъществи на момента. Вероятно този феномен се дължеше на силната телепатична връзка, която имахме помежду си благодарение на онази мъничка и тъй вълшебна генетична последователност която правеше всички ни- даровитото поколение на свръхчовеците, уникални по рода си. Точно по тази причина изпадането на водача ни в безсъзнание се почувства като рязък спад в енергиите ни. Сякаш незнаен враг изведнъж и от нищото ни бе изсмукал напълно и превърнал в безволеви и абсолютно безполезни същества.

Тогава с Арлена и Нилара се намирахме близо до южната граница и имахме пряка видимост към сраженията, които Либертия водеше с Исатис. Начело бе Рев Стоик, който от известно време вече се подвизаваше като полковник.

Исатиската армия  беше разделена на три части. Левият и десният флангове трябваше да са танковите им дивизии, които по техни планове трябваше да действат бързо и да обкръжат нашия авангард. Центърът им се състоеше изцяло от формоменячи, които по примера на Воргенас щяха да ни изненадат в гръб, излизайки изпод земята от “ Свределите”, произведени и модифицирани от северните ни съседи.

Нашите предни сили също бяха танкове. Това, което не беше известно на враговете ни обаче бе, че те са от новото поколение бронебойни машини, движещи се на принципа на електромагнитната индукция. Още преди войната с бившите ни съюзници да започне, на протежение на последните около шестдесет километра от южната част на Либертия бяха изградени полета, функциониращи на този принцип. По тях нашите тежки нови помощници в борбата ни за запазване на неприкосновеността си щяха да се движат леко и свободно, за разлика от противниковите.

Когато исатисците ни обкръжиха постепенно двигателите на техните танкове започнаха да заглъхват, а войниците в тях да осъзнават, че е невъзможно да бъде възстановена мощността им. Магнитното поле ги бе приковало напълно и те застинаха на място. В същото това време нашата бронирана гордост се издигна над земята и подсилена от новия си механизъм на движение започна да мачка наред, във всички посоки и с невероятна маневреност и скорост. Колкото по-тежки бяха машините и по-мощни техните двигатели, толкова по-ужасяващо смазваха враговете ни. Бавно и безмилостно бойното поле се застилаше с гладко пресован метал и заприличваше на огледалната повърхност на спокойно езеро. Много скоро, писъците на неуспелите да катапултират танкисти щяха да заглъхната съвсем и да гръмнат бойните възгласи на най-силните войници на целия континент- пехотата на Исатис.

Може и да бяха строили към пет хиляди формоменячи на предна линия, но личният им кодекс на честта ги задължаваше да не разчитат на генномодифицираните си бойци. Затова и след като Рев и компания бързо се разправиха с химерите им и застанаха лице в лице с равностойните си опоненти-чистокръвни исатиски синове и дъщери,, най-после битката щеше да бъде честна. Най-добрият щеше да победи.

Рев Стоик обичаше сечта. Откакто се помнеше, тя бе негова непрестанна спътница и той така се бе обвързал с нея, че едва ли не се превърна в начин на живот за него. В наркотика, без който не можеше да функционира. Тъй като в килията си бе лишен дълго време от нея, сега беше решил да навакса бързо. Но не беше само той. Новите попълнения либертийци, станали част от армията ни демонстрираха завидни заложби. Над половината от тях бяха приели да станат поредните опитни зайчета на доктор Ив Холендер и неговия екип, така че изобщо не беше изненадващо, че нанасяха мълниеносни удари на противниците си. Въобще не беше нужно да отговарят на стрелбата със стрелба. Те размахваха мечовете си с такава бързина, че отбиваха куршумите и ги връщаха на подателите им.

Но исатисците познаваха добре техниките ни. Не пропуснаха да изпратят и умели мечоносци. От нашето възвишение звънът от синхронните и непрекъснати удари на меч в меч звучеше като симфония на смъртта, композирана от най-виртуозния музикант, който войната можеше да роди. Той нямаше име, но представляваше абсолютното и несломимо желание за победа, крепящо се на волята за оцеляване. Тук и сега се сблъскваха упоритостта и издръжливостта. Понякога е достатъчно и само едно от тях да премине отвъд лимита си, за да се постигне нечувана победа.  А днес и двете преливаха от всеки един задъхващ се и подгизнал от пот и кръв воин.

Ръкопашните схватки не продължиха дълго. Исатис се бяха погрижили да не скучаем. Иззад възвишенията на Монтера, намиращи се на тяхна територия излетя многочислено ято дронове и започна въздушна лазерна атака по нас. Вражеските пехотинци дадоха отбой бързо, прикриха се в тунелите, през които минаваха “Свределите” им докато лъчите на летящите метални птици сееха гибел насред редиците ни. Откритият по тях огън от наша страна свали част от тях, но като цяло не бе достатъчно ефективен, понеже на изморените от ръкопашото сражение бойци им се наложи бързо да превключат в режим стрелба, а тя не е нещо на което може да се гледа през пръсти. Огънят ни се разминаваше с целите си, докато този на врага бе с автоматизирана точност. Числеността ни намаляваше рязко и необратимо.

– Ирник, трябва да им помогнем! Не можем да гледаме безучастно как унищожават наши братя и сестри.

– Съгласен съм, Арлена. Но трябва да действаме умно. Ти ще атакуваш отгоре като най-опитен летец. В пролома, на самия бряг на реката се намират няколко “Сокола”. Нямам представа защо са ги взели тук, но определено ще ни послужат добре. Издигни се възможно най-високо. Използвай реката като писта за излитане. Доколкото ми е известно, течението ѝ е спокойно и няма значими подводни камъни, които да ти причинят повреда. Когато вече си високо искам да откриеш по тях картечен огън. Не ни  е нужен перфектен прицел, а постоянство за да ги извадим от строя.

– Разбрано! Заемам се.

Както си и мислех, деликатното ѝ положение бе умножило силите ѝ до такава степен, че бе невъзможно въобще да се помисли че тя в момента притежава предел на възможностите си. Плодът се грижеше за себе си като се грижеше за организма, който го снабдяваше с всичко необходимо за развитието му. Арлена правеше фантастични подскоци и бе наистина нечовешки силна. Обаче мерникът ѝ беше станал по-точен и от този на най-гордия орел във висините. 

Тя управляваше самолета така, сякаш бе израснала в него. Сля се със своята птица, те станаха една душа и тяло. Когато огънят бе открит, по-голямата част от дроновете бяха унищожени, но малцинството от останалите рязко направиха обратен завой и се върнаха на своя територия.

И тогава стана страшно. Мощен звук от сирена разцепи вечерния пролетен въздух. Беше пронизващо силен и непрекъснат. От него болеше и то неописуемо, можеше да те докара до лудост ако преди това не те разкъсаше на парчета.

Нямахме представа какво беше източникът му. Но явно фактът, че бяхме омеги ни предпази от влиянието му. Усещахме го като нещо неприятно, но не и непоносимо. Така беше и с войниците, на който беше инжектиран серумът “Холендер”. За съжаление обаче, доста от класните ни бойци бяха останали хора. Рев Стоик беше един от тях.

– Ирник! Виждам Рев. Не е добре! Трябва да стигна до него и да се опитам да го измъкна от там. Може би ако го отдалеча от звука, ще намали пораженията.

– Върви! Но преди това искам да ми заемеш ума си за момент. Ще се опитам да се свържа и с Елмир, за да направи веригата по-силна.

Нилара ме послуша. Отвори мислите си за мен. Арлена, въпреки че беше далеч, също откликна. Най-трудното беше да открия всеобхватния ум на Елмир. Все пак от два дни нямаше нови сигнали от него. Но не беше мъртъв, в това бях сигурен. В противен случай и нашата воля за живот щеше да е напълно угаснала. До такава степен бяхме свързани вече, че съзнанията ни бяха се съединили в едно огромно, почти божествено.

Случайно или не, но връзката се създаде. Елмир отговори веднага. Разбрах, че благодарение на сирена подобна на тукашната моят приятел се бе пробудил и че виновниците за нея са Воргенас. В техните дронове имаше устройство, произвеждащо мощен сигнал, за който човешкото ухо не бе пригодено, но пък това на омегите се адаптираше без проблем.

“ Следвай ме, Ирник! Нилара, Арлена, Марго и Кристин! Изабел и Амир! Всички вие-плът от моята плът и душа от моята душа! Дойде нашето време! Дишайте…”