Понякога... сама съм, понякога... единствена... както впрочем и сега... А пътят, мечтата или аз... и липсващото ми спокойствие... И накъде? Където и да е... Нанякъде!!!... Отвъд оградата е... пролет...на мечтите... и където и да скиташ... носиш си ги... с надеждата за нещо по-добро... надеждата на оптимиста, който си замина... а аз да си "благодаря" за нещото, което вече изпратих вчера... парченцата от пъзела на щастието... разни дни... различни - за една година 365 броя... и още много, много неща от този пъзел... в последен ден, когато пред мен ще има само снимки стари... като стари спомени... и ще навяват много мисли, които за нищо да не служат... и за нищо да не ни помагат... то, понякога и само спомените ни остават... Но какви, кога?... Е, може да помагат... та да разберем отде сме... но пък не чак дотолкова, че да си живеем с тях... като със скъсания си чадър... "Не е страшно да умреш, страшно е да не живееш както трябва... аз, всъщност, обичам спомените си", това бях чела някъде. ...