В разгара на всяка битка настъпва разломен час – победеният изпада в неподозирано състояние! Мъдреците на войната наричат този момент “последната тишина на битката”. Тогава съзнанието на победеният е изправено пред изпитание: или да приеме загубата, или да преправи спомена за претърпяното поражение. Космосът познава безброй победени, които с погнуса отбягват “последната тишина на битката”. Те изкривяват времето и създават една илюзорна история. Такива победени са известни като същинските победени. Обруганото минало успява да опази само един признак, посредством който издава, че му е наложена затворническата ризница на историята. Това е врявата на онези години, които са изпълнени с героични факти. Мъдреците на войната зоват тези години като “счупеното време”.

*    *          *

Четирикрилата едноместна шхуна се промуши през облаците, облетя част от джунглата, след което изгаси двата си двигателя и замлъкна, странно увиснала, само на метър над стотиците гигантски дървета.

Десетина бойни кораба със свиреп и тътнещ шум се показаха отсам облаците. Земният герб – червена роза в средата на ярко жълто слънце – проблясваше от двете страни на могъщите им туловища. Във водещия кораб двама мъже се опитваха да вземат решение:

- Лейтенант Хасимото, отново пропуснахте да поразите мишената!

- Старая се да не забравям целите си, генерал Жане, обикновено го постигам, след като смогна да ги пропусна.

Старият генерал се смръщи и внимателно се вгледа в профила на младия лейтенант.

- Ако щете забравете целите си завинаги, лейтенант, стига да ги поразите. Или в космическата железница продължават да ви учат на щуротии?

Ясу Хасимото се усмихна, без да погледне към вечно киселия Жане.

- Една спирка не може истински да се достигне, ако неотклонно следваме пътя до нея. Това значи постоянно да се взираме в предполагаемото й място отвъд хоризонта. По този начин ние ще попаднем в капан. Спирката ще се равноотдалчава с нашето приближаване. Единствено отместеният поглед дава възможност да се пресече космическият хоризонт.

Генерал Жане не се стърпя:

- И как тогава, лейтенант Хасимото, възнамерявате да заловите проклетата шхуна?

- Като я подмина. И остана съсредоточен в това да не я забравям.

Генералът се завъртя на пети, изпухтя като носорог и стовари тежкото си тяло върху командния стол. Дрезгавият му глас се провикна в огласителя: 

- Първа и втора фалосия от левия фланг да открият огън във всяка точка, където бъде локализирано механично движение или се установи противогравитационна тежест. Всички останали да прикриват двете фалосии от втора позиция.

Този път Ясу не се усмихна, въпреки че отново не погледна към командващия офицер.

- Шхуната не се движи.

- Само да опита. Ще я раним в излишните криле! Само дилетанти могат да построят две допълнителни отвесни крила. Шхуната не може да кацне, гъстата джунгла не й позволява това. Със сигурност някъде наблизо поддържа застой с противогравитационните си двигатели. Те ще издадат местоположението й.

- Шхуната не се нуждае от такива двигатели. Тя не подлежи на гравитация.

Генерал Жане скочи от командния стол.

- Лейтенант, всички са зависими от гравитацията. Или и вие вярвате в безсмислиците, които шизоидите разпространяват за себе си?

- Генерале, страхът ви да изпуснете противника от поглед, е резултат от пагубното ви разбиране, че имате незащитен гръб. Шхуната е агравитационна, тя не е зависима от усещането, че е с гръб към нас, защото ни дебне, без да ни следи.

- Това са диващини, лейтенант, недоумявам защо главнокомандващ Еморанч нареди вашето назначение в тази операция на военната флота. Вие сте един неук железничар, макар да карате Синия влак.

На 4 юли 3379 година Земята установи с висока степен на приблизителност местонахождението на Синята луна, където херменевт Фалисифа няколко години по-рано установи, че се укриват шизоидите от Агравитационния Независим Съюз.  Създадената преди повече от десет години “Плаваща обсерватория” улови посредством своите телескопии планета-гигант. Херменевтиката узна, че в орбита на въпросната планета се намира спътник, който е търсената Синя луна. Два бригади земни фалосии покриха цялото небе над планетата-гигант. Само преди час една от четирикрилите шхуни на шизоидите беше изненадана. На генерал Жане беше заповядано да приеме на борда на водещата фалосия някой си Хасимото, граждански пилот, при това на космически влак. Железничарят получи военно звание и правото да вземе две решения при преследването на четирикрилата шхуна изцяло по собствено усмотрение и в мига, в който сам реши. Минута след като започна преследването, Ясу Хасимото нареди фалосиите да изостанат, така че шхуната да се изгуби от поглед, всички локатори бяха изключени. Генерал Жане, победителят в битката срещу “Мистични очи”, бисерът на военната история, изръмжа, но се подчини. Макар да беше получил изрична заповед да изпълни двете решения на железничаря Хасимото, той беше готов да ги отмени при първа възможност. Веднъж вече намери основание да стори това.

Двете фалосии бяха включили радарите си на пълна мощност и внимателно оглеждаха непосредствения район над джунглата. Бойните им глави нетърпеливо светеха в червено, всеки момент късочестотните лъчи щяха да пронижат уловената цел.

Капитан Митя Олсуфий ядеше спокойно кайсии в своята четирикрила шхуна. Правеше го повече от странно. Разделяше внимателно всеки плод на две хапки и с пълна отдаденост изяждаше едната половина. Другата поставяше в плитка ямка пред себе си. При всеки допир, в основата на ямката зейваше отвор и парчето кайсия изчезваше в него. Органичният бордови автопилот примляскваше с наслада и благодареше посредством директната телепатична връзка на капитан Олсуфий. Той на свой ред счукваше костилките, с нежност отделяше ядките и ги подреждаше в ямката. Интересното беше, че при всяко поглъщане на плод, автопилотът не приемаше ядката, а я задържаше в лоното на ямката. Когато ямката се напълни с ядки, Олсуфий рече:

- Как е, друже? Сладко ли ти беше?

Съвсем човешкият глас на автопилота отвърна:

- Ех, предпочитах кайсиите на ракия.

- Да, да. Точно! Но… днес е така, както е. А сега е време за ядката.

Капитан Митя Олсуфий пое с устни първата ядка за днес, завъртя я с език и я опря в небцето си. Приложи натиск, знаеше, че така не може да я счупи. Отпусна хватката, ядката тупна на един от зъбите му, превъртя се на друг. Цялото му същество пожела да разцепи крехката и, сигурно, сладка плът от сърцевината на кайсията. Но съзнанието на капитан Олсуфий овладя напора на хищническите си дълбини. Езикът отново погали ядката и пак я опря към чувственото небце.

Тогава органичният автопилот залюля шхуната. Двигателите все така мълчаха. С плавно движение Митя пое и продължи маневрата на своя боен партньор и шхуната се стрелна напред.

Двете предни фалосии се взривиха едновременно, задната редица от бойни кораби въобще не реагира.

- Атака-а-а! – крещеше генерал Жане. – Не изпускайте дяволската шхуна! Нито за миг.

Фалосиите се втурнаха след шхуната, огнена канонада я последва. Капитан Олсуфий маневрираше посредством такива невъзможни траектории, че фалосните локатори излязоха от строя, а пилотите им получиха световъртеж. Стройната редица бойни кораби се разбърка, два от тях се сблъскаха, след което се врязаха в гъстата джунглата, там долу.

- Задействайте енергийната мрежа! – нареди генерал Жане, като след кратка пауза, по време на която намусено погледна невъзмутимо разглеждащия дланите си Ясу Хасимото, заповеднически добави: – Изключете радарите. Нека пилотите гледат встрани от шхуната, като основно да следят за синхронизацията на общия ни летеж.

Бойната редица се разгърна като ветрило, а от главите на фалосиите потече гъста и неразделна струя течна тъкан. Скоростта й беше достатъчно голяма, за да не изтече към планетата. Съвсем скоро отделните струи се преплетоха и образуваха мрежа, която се разклоняваше и допълнително сплиташе. Изведнъж гъстата течна тъкан на мрежата просветна и в нея потече енергия. В същия момент огромната плетка се извъртя и от хоризонтална се превърна във вертикална. Бойните глави прекъснаха течението на струята и мрежата се обособи в стегнато единство. След това тя с още по-голяма скорост полетя към четирикрилата шхуна, чиито пируети можеха да доведат до необратима дефокусация всеки поглед.

Енергийната мрежа доближаваше шхуната, която се опита да се стрелне встрани, за да избегне широката хватка на възлестия си преследвач, но прецени, че ще бъде достигната преди да се измъкне от обсега му.

- Тя е наша! – невъздържано се провикна генерал Жане.

Ясу Хасимото беше оставил дланите си и разглеждаше джунглата, чиито край се виждаше точно под батальона фалосии. Следваше безбрежна пустиня.

Енергийната мрежа доближи плътно четирикрилата шхуна, краищата й започнаха да я обгръщат, всяка маневра ставаше все по-невъзможна. Генерал Жане бе впил очи в главния люк, умът му вече можеше да понесе праволинейната траектория на шхуната. Но се преобърна от това, което последва. След което в генералската глава настана тишина. Безумна тишина.

Две от крилата на четирикрилата шхуна се отскубнаха от тялото й и дори повлякоха със себе си част от него. Образуваха се две двукрили шхуни. Енергийната мрежа забави ход.

- Двуяйчна шхуна – промълви лейтенант Хасимото.

Енергийната мрежа започна да се клати, ту наляво, ту надясно. Единственият център, който подлежеше на преследване, се беше превърнал в два, колебание растеше в устрема на овъзления хищник. Енергийната мрежа толкова неистово се клатеше, че отделните й нишки се разкъсаха. Двете шхуни, почти уловени, танцуваха една с друга вихрен танц. Енергията в мрежата започна да изтича от прокъсаните части и да пропада в пустинята долу. Огнени белези покриха пясъка, образуваха се вдлъбнатини, които веднага бяха покрити от слой пясък. Не след дълго мрежата напълно се разпадна и изчезна.

Тишината в ума на генерал Жане отмина, а воят от гърло му се изля, невъзпрепятстван от нищо:

- Предадоха ни, измамници! Били са двама! Това не е в правилата на войната! Тук няма чест, няма доблест. Само лъжа и замисъл на стотици дяволи.

Генералът заподскача едновременно с двата си крака и започна да ръкомаха толкова объркано, че пилотът на водещата фалосия го изгледа сащисан.

- Аз съм героят от периферията на Галактиката. Аз разбих непобедимите “Мистични очи”. Аз залових всичките им сензитивни лоцмани. Живи. Историята помни това и каквото да се случва сега, тя няма да го забрави. Няма-а…

Пустинята неусетно премина в каменист свят. Множества каньони насичаха плътта му чак до самия хоризонт. Двете двукрили шхуни се приближиха и образуваха старата четирикрила шхуна.

- Ах, Митя, какво забавление! Знаеш ли, вече управлявам своята част по-добре от теб.

- Едва ли, приятелю, сбърка поне в две маневри.

- Исках да те подведа, друже, така че да се разклати човешката ти устица и да схрускаш едничката си ядка.  

Капитан Олсуфий се изплези към ямката, като на върха на езика му изникна цялата и непокътната ядка от кайсия. Смесен телепатичен смях огласи четирикрилата шхуна. Когато един глас се намеси от свързочния пулт:

- Другари, моля не превръщайте бойната задача в поредния си цирк. Надявам се, не се смеете на своя плен.

- Командващ, простете! – възкликна капитан Олсуфий. – Щастливи сме от прекрасния си валс.

- Валс ли? – разсмя се органичният автопилот. – То си беше същинско танго!

Гласът от пулта подхвърли:

- Мен ако питате, бих предпочел да е било казачок. Но сега искам някой от двама ви да докладва.

Автопилотът отвърна със стегната реч:

- Счупихме времето, командващ. Не сме в плен, а фалосиите, далеч зад нас, висят в пространството. По всяка вероятност прешиват тъканите на своето непосредствено минало.

Капитан Олсуфий добави:

- Спомнихме си битката от периферията на галактиката. Никога преди това не бях наблюдавал по широкомащабно счупване на времето.

Отново се чу гласът на командващия:

- Лоцман Митя, искам да ви обърна внимание, че този път на една от фалосиите има човек, който приема загубата, и той не е пропуснал да усети, че времето му е счупено.

- Нима? – не повярва капитан Олсуфий. – Да не би да е някой начеващ лоцман?

- Не. Железничар е, от космическата железница.

- Така ли? – възкликна капитан Олсуфий. – Та той дори не е обикновен пилот. Сигурно е преиначавал собствената си история до побъркване. Едва ли знае в кой коловоз е сега!

- Лъжете се, лоцман Митя. Този мъж кара Синия влак.

Капитан Олсуфий не продума, но автопилотът рече замислено:

- Е, това може би обяснява нещата.

Синият влак е най-бавното космическо средство за придвижване в пространството. Но и най-необикновеното. В един непредсказуем момент Синият влак така ускорява движението си, че пронизва триизмерността и се появява в непрогнозируемо място. Конструиран от някакъв старец, Синият влак е наниз не от вагони, а от космически контейнери, известни под наименованието Utera. Те представляват огромни кутии с предполагаемо органично съзнание, в които се поставя сметта на цялата галактика. Веднъж напълнени, Utera се запращат в открития космос. Там контейнерите от само себе си се насочват към Черната дупка след края на галактиката. Междувпрочем, в покрайнините на която доскоро се криеха “Мистични очи”. Щом достигнат Черната дупка, Utera се всмукват от нея и изчезват навеки. Старецът, който конструирал контейнерите, бил работник в космическия порт, където те били запълвани с целия галактичен боклук. В началото някои от Utera се оказали негодни или не били добре херметизирани. Тези Utera били отстранени. И забравени. Старецът, чието име било Гонаа Мордем, събрал отделените празни и неизползвани контейнери и съградил от тях влак. Най-любопитното за произхода на Синия влак бил неговият локомотив. Някои пътници разказват как тъканта на локомотива представлявала не друго, а очна плът. Отнякъде, незнайно откъде, старецът разполагал с милиони очи, най-различни, както слепи, така и ювелирни, които по-необясним начин съчетал, дотам сраснал, че те образували локомотива на Синия влак. Докато съществуваха, “Мистични очи” твърдяха, че Синият влак е съвършената цялост – Mysterium coniunctionis<!--[if !supportFootnotes]-->[1]<!--[endif]-->. Това било така, защото от една страна, неговите вагони са контейнери за смет, обзети от съзнание, което е силно привлечено от черната дупка след края на галактиката, което е израз на нагона към смъртта в неговия чист вид. А от друга страна, локомотивът, който е един гигантски орган от милиони очи, пък е конструкция от откраднатите копнежи на хора, чийто стремеж е да живеят неудържимо. Влакът е син, защото локомотивът му е син. Синьото се оказало доминиращата разцветка сред очите на хората, които търсят с поглед хоризонтите на сбъднатия живот.  

Митя Олсуфий потърка нервно носа си:

- Винаги съм се чудел как се избира машинистът на Синия влак. Не че мерак някакъв ме води… но пък едно кръгче в Млечния път ще ме зарадва, защо не! Какво ще кажеш, друже автопилоте?

- По-малко водка и може да те вземат.

- Ъ, че аз с водка летя най-добре. То какво е пилотът без градус? Пък как ми се отварят очите с оная, дето я правят прозирните на Синята луна!

- То, аз не мисля, че железничарят си пийва – някак философски рече автопилотът. – Машинистът на Синия влак трябва да умее да съчетава в себе си най-фронталните противоположности. Животът и смъртта в тоя син дух не се анихилират взаимно, а биват ведно. Всеки пореден машинист на Синия влак трябва постоянно да преоткрива равновесието във Вселената или както това се нарича на Синята луна – “магията на тук и там”.  

- Ех, друже автопилоте, ама ти досущ си като нашия железничар – възрадва се Митя Олсуфий. – Той е единственият машинист на Синия влак, а ти си единственият лоцман-автопилот в галактиката, ха!

- Другари – рече търпеливият командващ, – напомням ви, че е време за следващата част от нашата игра.

- А, да – отново притисна към небцето си ядката от кайсия капитан Олсуфий. – Двете бригади фалосии, които ни чакат по линията на хоризонта.

- Точно така, лоцман Олсуфий – потвърди командващият. – А те вече са накацали по цялата му дължина.

Там, където камънакът не свършваше, но вече почти не се виждаше, в лоното на самата далнина, стотици трептящи точки се бяха строили и заплашително чакаха.

Генерал Жане се смееше на пресекулки, тупаше по командния огласител и не преставаше да повтаря:

- Виждате ли, лейтенант Хасимото, виждате ли, ха, ха…

- Човекът, генерале, вижда не друго, а жалката перспектива на своите очаквания.

Генерал Жане остана глух за тези думи, но пък изпъчи войнствено гърди.

– Нашите фалосии са непобедими!

Ясу се извърна към екзалтирания генерал. Бавно и отчетливо го запита:

- За вас, генерале, има ли в живота загадки?

- Ами да! – генерал Жане плесна възторжено с ръце. – Вие, млади ми железничарю, знаете ли колко загадки съм разгадавал в своя живот?

- И коя беше последната?

- Е, оная. Лесната. Как беше, цялата армия я решавахме в последните дни – генерал Жане се почеса по слепоочието. – И тя е точно загадката на тая дебела планета: “Колко прави едно и две?”

- “Кое е по-малко от едно и повече от две?” – поправи го лейтенант Хасимото.

- Да де, същото. Едно и две? Три и половина. Половината от мен – засмя се на духовитостта си генерал Жане.

- И защо й е, според вас, генерале, на тази планета да задава подобна загадка?

- Ама, лейтенант, вие в железницата наистина сте си изгубили ума. Що ги бръщолевите такива? Планета може ли да задава загадки? Кой знае, може пък и да търси рецепта как да отслабне! – генерал Жане се огледа гордо след поредната си шега. – Когато притиснахме “Мистични очи” към Черната дупка в края на галактиката, ги чух как от страх си задават същите лоцмански небивалици. “Сутрин пълзиш, на обед крачиш върху два крака, а вечер се тътриш на три. Що е то?”

Генерал Жане удари с юмрук върху огласителя пред себе си, като с най-сериозния си глас провъзгласи:

- На колене пред мен се стоеше в онези героични времена. Ех, какво време беше! Гордо време! – генералът погледна през люка и добави: – И днес ще е така, помнете ми думата, лейтенант. Само след малко ще заловим шизоида от шхуната и ще научим къде точно е пъклената Синя луна.

Фалосиите по хоризонта започнаха да се разтягат в обръч около самотната четирикрила шхуна. Десетки от тях се издигнаха високо и бързо покриха синьото небе. От огласителя пред генерал Жане се чу студен женски глас:

- Тук е генерал Фалисифа. Повтарям, тук е генерал Фалисифа.

- Тук е Жане – за миг се сепна генералът. – Слушам, генерал Фалисифа.

- Погледнете хоризонта, генерале – заповяда Фалисифа, която оглавяваше изникналите в далечината фалосии.

- Не преставам да го гледам, генерал Фалисифа. Възхитителна е гледката на безбройните фалосии.

- Погледнете зад фалосиите, генерале. Виждате ли пръстена?

Иззад прииждащите фалосии се разкри изумителна гледка! Хоризонтът, който представляваше безкрайно тънка линия, изведнъж се удебели. Откак започна преследването на шхуната, фалосиите, които генерал Жане предвождаше, изминаха няколко хиляди километра, в които пръстенът на планетата-гигант нямаше как да бъде видян. Но те вече бяха достигнали положение, откъдето можеше да се различи тънкият и едва наклонен профил на пръстена, обикалящ планетата-гигант.

- Разбира се, че го виждам, генерал Фалисифа – отвърна Жане. – Пръстенът е там. Точно той прави хоризонта тъй отчетлив, без него аз не бих могъл да ви видя толкова рано.

- Значи между нашето и вашето разположение, което е на линията на моя хоризонт, но аз не виждам ясно, поради липсата на пръстен зад него, е капанът – единственото място, в което шизоидът от шхуната може да опита да се измъкне. Генерал Жане, не го изпускайте от очи нито за миг.

- Тъй вярно, генерал Фалисифа.

Цялата видима част около капитан Олсуфий и неговата четирикрила шхуна бе обсипана от взрените в нея фалосии. Сякаш обширното синьо небе беше болно, десетки грозни черни точки дебнеха шхуната, като й препречваха пътя нагоре. Неспирен камънак се сипеше непосредствено под шхуната. Ала само на километър пред нея зееше дупка в земята.

Каньонът “Чезал” беше неправдоподобно творение на природата. Представляваше тесен отвор и почти безкрайна дълбина. Най-интригуващото в него беше формата му. Тя представляваше тумбеста бутилка със съвършено гладки стени. Каньонът беше напълно кух, стените му още след първите десет метра се отдалечаваха до неузнаваемост. Повече от два дни херменевт Фалисифа разчиташе локационната информация за каньона. Част от войниците се опасяваха от страховитите му размери и невъобразимата тъмнина в него, но Фалисифа ги убеди, че каньонът е облетим и осветим. Фантазьорът на космоса, неформална длъжност във фалосната флота, чието предназначение беше да историцизира флотските събития, предложи каньонът да бъде наречен “Чезал”. В детството си въпросният фантазьор е чувал историята за една красива и добре запушена бутилка от ликьор, която винаги била празна. На етикета на бутилката пишело “Чезал”. Разликата между бутилката и каньона беше, че каньонът на планетата-гигант не бе запушен.

Четирикрилата шхуна доближи каньона, завъртя се над него, сякаш за последно преценяваше дали няма друга възможност, освен да се шмугне в недрата му.

- Хей, Митя, тая дупка е бая черна.

- Не колкото оная в края на галактиката.

- Да, може би имаш право.

Подир няколко колебливи обиколки четирикрилата шхуна се плъзна в каньона “Чезал”. Минута по-късно стотици фалосии се вмъкнаха след нея през гърлото на гигантската подземна бутилка.

Адова тъмнина цареше в този отвъден свят. Погледът понечваше да прекрачи тъканта на очите, но по принуда се извиваше около себе си и се свличаше в зениците. Дъхът спираше, времето изчезваше. Всяка мисъл, всеки рефлекс се прекратяваха и настъпваше неописуема тишина.

Органичният автопилот на четирикрилата шхуна сви ямката си и почти стри ядките от кайсия, които се намираха в нея. Но се стърпя.

Силното съзнание на капитан Олсуфий се беше събрало между езика и небцето и се бе стопило единствено до лоцманската му интуиция.

- Друже, тук ли си?

- Едва-едва. Почти целият съм там!

- Аз ще държа теб. Ти ще държиш мен.

Агравитационната четирикрила шхуна висеше в празната тишина на тъмния каньон. Но се пробуди и бавно започна да се спуска надолу и все по-надолу.

Генерал Жане не крещеше, не мислеше, не дишаше. Устата му бе зинала, езикът висеше отвън, а очите му се бяха изопнали, най-бели, без ирис и зеница. 

Ясу Хасимото взе своето второ решение, което се нае сам да изпълни. Вече нямаше кой да оспори виждането му, нито да го отмени. Знание окрили духа на мъжа, който караше Синия влак:

“Човек е пчелица, която безспир гради своята клетка и препълва със сладка “тукашност”. Цветът е най-далечното “там” на сиротната пчелица-човек, трудът е едничкото му притежание – неговото битие-тук. Историята на човеците е вечно изправяната линия на времето, тук-изирането на едно непоробимо “там”. Идва час, в който едно страшно “отвъд” пресича най-далечното “там” и  връхлита в сърцето на всяко “тук” и го счупва. В тоя миг на болезнена кривина във времето пчеличиният труд, човешкото битие-тук, е непосилно да прозре, то единствено преправя. Човешка съдба е да бъдеш победен, човешка победа е да помниш своите загуби. Онзи, който забравя счупеното време, е лъжецът на всички лъжци – Заблужденецът.”

Гравитацията от невидното и най-далечно дъно на каньона “Чезал” задърпа със страшна мощ фалосиите, които безжизнено падаха към него. Най-първата фалосия сякаш се съвзе, двигателите й забръмчаха, слънцето върху герба й просветна. Ясу прие и тъмнината, и тишината, владееше всяка своя съпротива и охлаждаше всеки свой страх. Времето се счупваше, но той не. Командата му изкънтя в огласителя:

- Включете двигателите, без да се противопоставяте на гравитационните сили.

Инстинктите на стотиците пилоти на фалосии замениха лишените им от съзнания тела. Умоизключващата тишина отстъпи на нежното ръмжене в двигателите.

Ясу подаде още една команда:

- Сега включете светлините си на тъмночервено, оставете фалосиите сами да координират посоката на осветяване.

Каньонът “Чезал” не блесна, но пък червенина обля празнотата му, докато не достигна гладките му стени. А те бяха обсипани с безброй трикрили шхуни.

Настана въртоп и безумна битка. Лъчи до озаряваща белота огряха кухата подземна бутилка. Днес, в този момент, каньонът “Чезал” беше най-изпълненото със светлина място в галактиката, дори звездите биха му завидели.

Пилотите на фалосии, вече напълно съвзети, предпочитаха враг от светлина наместо враг от тъмнина. Шхуните, далеч по-маневрени и по-подготвени, унищожиха само в първите десет секунди една трета от нахлулите в каньона фалосии.

Фалосията на генерал Фалисифа влезе последна в каньона, заповедите й раздираха пултовете на всички фалосии:

- Притискайте ги към стените! Стеснявайте пространствата помежду си! Не им давайте да се промъкнат! Изолирайте ги! Съвсем бегло проследявайте траекторията на движенията им, просто ги затваряйте. Непрестанно пускайте мрежи! Фланговете са авангарди! Унищожените флангове да се заменят от вътрешните слоеве. Мислете за себе си като за люспите на лук. Един много дебел и люспест лук. Атака!

Страхотен шум, взрив във взрива раздираше каньона “Чезал”, който сега изглеждаше направо препълнен. Тежковъоръжените фалосии започнаха да притискат трикрилите шхуни към стените и надолу към дъното на каньона. Десетки енергийни мрежи започнаха да улавят една по една притиснатите шхуни. Траекториите им губеха от маневреността си и често попадаха в енергийните мрежи на фалосиите. Генерал Жане виеше от възторг и собственоръчно изстрелваше канонади от светлинни лъчи. И изведнъж…

Близо петдесет трикрили шхуни успяха да избегнат разпръскващите атаки на фалосиите, сбраха се една до друга и образуваха една гигантска многокрила шхуна. Няколкото енергийни мрежи просто се пльоснаха върху стените им и се изхлузиха в безкрая. Многото крила на чудовищната шхуна й позволяваха такава удивителна бързина и маневреност, че мрежи и фалосии я разпознаваха на сто места едновременно. Тази поредна новост предизвиква спонтанно сблъскване сред повече от половината оцелели фалосии. Голяма част от останалите бяха разблъскани от превъзхождащата ги маса на многокрилата шхуна. Галактическата флота на фалосиите бързо бе разбита. Само шест от тях оцеляха. Но пътят им към гърлото на каньона беше препречен от гигантската шхуна, затова те потърсиха спасение все по-надолу към дъното. Там ги чакаше шхуната на лоцман Олсуфий и неговия органичен автопилот.

- Коя си избираш, друже?

- Ами нека е първата.

Един премерен лъч изпепели най-близката фалосия.

- А ти коя си избираш, друже?

- Нека да бъдат втората, третата и четвъртата.

Три лъча предизвикаха кратка подземна заря.

Двете оцелели фалосии бяха тези на генерал Жане и генерал Фалисифа.

- Обречени сме – едва промълви Жане.

- Отново пронизваш твърде убедено хоризонта с погледа си, генерале – отвърна вечно помиреният Ясу Хасимото.

- Това е капан, лейтенант, не разбирате ли?

- Капан е единствено вашият хоризонт, генерал Жане.

От командния огласител се дочу гласът на Фалисифа:

- Те счупиха нашето време. Но аз ще се опитам да не забравя това. Аз съм херменевт Фалисифа и не ще омърся с преправяне същността на миналото си. А сега е ред да се разбере ще понесат ли нашите врагове “последната тишина на битката”.

Генерал Жане едва промълви недоумяващо: “Какво счупено време, каква тишина?”, когато дъното на каньона “Чезал” се огря в приказна синкава светлина. Там се виждаше една тромава машина с елегантна, почти жива опашка. Отгоре й крачеше жена с дълги руси плитки и издут корем. Сензитива се беше събудила.

- Командир Катя Ребрина – провикна се генерал Фалисифа от фалосията си, – време беше! Какво ви има на тялото?

- Бременна съм – отвърна жената от дъното на каньона и незнайно как думите й огласиха целия каньон.

- Как така бременна? Откъде? – пулеше се през люка генерал Фалисифа.

- Узнах отговора на загадката, която тази гигантска планета ни постави.

- И така забременяхте? Що за отговор сте дали?

- Моята бременност е моят отговор.

- Не разбирам, командир Ребрина, не мога да чета думите ви.

Словата на двете жени прокънтяваха стократно из подземния свят, сякаш могъща мантра властваше в каньона “Чезал”.

- Вече седмица стоя тук, отсам света – бавно рече сензитивът Ребрина, – и по-тиха от мене няма. Аз усетих кое е по-малко от едно и повече от две!

- Кое? – отчаяно извика генерал Фалисифа.

- Зародишът!  

Телескопиите на “Плаващата обсерватория” затанцуваха отгоре й, Сензитива започна да се издига от дъното на каньона. И тогава времето във всички шхуни се счупи!

Човек може и да се убеждава в каквото си иска, да реди заблуда до заблуда у себе си, но в часът на счупеното време той е напълно беззащитен. Някой, напълно непознат, намиращ се отвъд, прониква в сърцето му и прозира без остатък неговата същност. Казват, че времето истински и безвъзвратно се счупва само при срещата със Селсал – Унищожаващата Сила. Говори се, че тази Сила е Смъртта, но това едва ли е вярно. Селсал е по-скоро и преди всичко усещането за смърт, усещане, което чупи. И най-големият Заблужденец не може да поправи щетите от счупването на Селсал. Пред него губят своята валидност всички оправдания и произволни тълкувания.

В каньона “Чезал” безброй трикрили шхуни се стриха на прах. Една многокрила се разлетя на парчета. Късовете й полепнаха по стените на подземната бутилка. Най-сетне, последната шхуна, четирикрилата ни познайница, не издържа и се раздели на две. Но двете й части уверено летяха към спасителния изход през гърлото на каньона.

Две фалосии преследваха две двукрили шхуни. Сензитива с огромна скорост ги доближаваше, телескопиите улавяха всяка тукашност и достигаха безброй тамошности.

- Друже, Митя, как е ядката.

- Обелих й люспата, но мисля, още е цяла.

- Май ни счупиха.

- Счупиха ни, друже автопилоте.

Двете шхуни и двете фалосии едновременно се измъкнаха през гърлото на каньона “Чезал”, Сензитива я деляха от там не повече от два километра, когато…

Слънцето на планетата-гигант се скри. Планетата-гигант се разтресе. Нещо се стовари и запуши каньона “Чезал”.

Един огромен астероид препречи изхода на Сензитива. По лицето на астероида, с главата надолу се разхождаше човек. Две педи го деляха от плитките на командир Ребрина. Всички телескопии на Сензитива бяха строшени. Опашката й висеше пречупена.

- Здравей, Катя.

- Здравей, Вах.

Брат и сестра се срещаха за пръв път след мига на своето зачеване. А те бяха заченати от едно счупване!

----------

Историята е достоверна! Тя помни героичната битка в каньона “Чезал”. Ден по-късно генерал Жане получи орден за храброст и орден за стратегически заслуги към Земята. Победите му се бяха умножили с още една. Със сигурност последната от тях беше най-великолепна. Гордостта на героите винаги е осветлявала човешката история.

Но историята не помни! Счупването на Селсал винаги се е отнасяло до един надисторичен, лишен от времева протяжност миг. Дори Вах Ребрьов и Катя Ребрина не познаваха този миг, когато е била предопределена така наречената “най-красива участ”…