Из разни кални емоции, мътни, безкрайни гонения и малко сирашки мисли в една съвсем сирашка, кална локва.


Помня я тази локва. В същата дупка, на същата улица, в същите сивкави нюанси, в едно предишно детско безгрижие и в едно настоящо детско униние. Тя е много мъничка, достатъчно къса, за да побере един детски, наивен разкрач, и достатъчно дълбока, да потопи едни детски, боси, несигурни стъпки. Помня я. Все същата, все същата локва, с все същите терзания и все същите молитви за дъжд. Присядам до нея доста често. Обичам я. Тя е единственото ми безмълвно, смирено, покорно другарче в моята душевна просия. Да. Двете с локвата просим. Просим душа. Душа, която отдавна изгубихме, безвъзвратно заличихме и отчаяно викаме. Просим си душата.
Локвата се ражда сираче. Тя по призвание няма душа. Тя е локва. Кална, мръсна, пречистваща. Просто локва. Аз не знам как се родих. Мен май ме роди обществото. То, то. То е майка ми, баща ми, смехът и плачът ми, то е въздухът ми, то е същността ми. Аз съм дете на обществото. Нямам си име. Забравиха да ме кръстят. Седя си безименно до моята приятелка, локвата. Тя поне си има име. Може би и аз си имам? Кого заблуждавам... Нямам си име. Но обществото се постара да ме дари с призвание - сирак. Одърпан, изоставен, нечут, невидян, несъществуващ. Кръгъл, просещ сирак. До една кална локва. Обществото, като типична мащеха, се грижи за мен с маниери на достойната попечителка. Удря с камшик будни очи, дръзнали да надникнат там, където върлуват слепи зеници. Ерудирана слепота. Насилствена, яростна, крайна. Ръцете ми, типични за сирак по призвание, са широки. Събират жълти, гладни стотинки, приятелска слюнка от верен другар, студени и тежки камъни на престорено добри личица, парченце от последната страница на "100 години самота", изпаднала от джоба на вехтия клошар, завивал се векове със стойностни думи и надежда за друг, стойностен живот. Пълни шепи имам. Много често изцапани с помията на моята мащеха. Често окървавени от добродушни кинжали. Не мога да ги излекувам. Не мога да ги измия. И локвата не може. Плаках над тях, но сълзите ги разкървавиха още повече. Смях се, но и ръцете ми се смееха. На широките лекомислени чисто по детски обятия, разтворени безкрайно за прегръдка с усмихнат, приветлив, добре гримиран дявол, с приятна и тайна муцуна и шибаща, непрощаваща опашка. Ах, колко пъти ме е первал през мършавите ми бузи, тази моя дръзкост, тази моя сетивност, тази моя войнственост... Поисках си мечтите, дяволът ме шибна. Поисках си пъстротата, дяволът ме шибна. Поисках си индивидуализъм, шибна ме дваж по-яростно. И все така - в прегръдката си. Танцувах с дявола. И настоявах! Да ми върне душата. И локвата настояваше. Нищо, че тя няма душа.
Чувствах се малко сираче. С малки душевни терзания, в малък, гнусарски свят, с малки хора с малки души и малки възгледи, с малко образование и малки стандарти. А аз исках да съм голямо. Не уважиха желанието ми. Исках да мисля. Не ме уважиха. Исках да ме видят. Не ме уважиха. Исках да са искрени. Никак, никак не ме уважиха. Все същата принизена апатия. Към сираче по призвание, останало съвсем босо, с орпъскани кални капки по лутащите крачета от някоя чиста, подновена, добре излъскана модерна гума на модерен автомобил и модерен човек. Кухост. Кънти обществото. На кухо. Пълен банализъм. Еднакви низки проблеми, еднаква ярост, еднаква злоба, еднаква тъпота, еднаква некомпетентност, еднаква невинност за всички във всичко, еднаква безотговорност, еднакъв страх, еднакво лицемерие, еднакви хора. Всъщност си толкова заобиколен от тълпата и въобще не подозираш колко си сам. Доверието ти в самия теб е последната опорка, крепяща рухналата духовна крепост.
Не ме разбирате... Аз съм сирак, елементарен, мъничък, никакъв. Разбърквам объркани болки и цопвам с палец в локвата. Вие ме подминавате, и сте все същите. Може би сънувам, не е реално това да е моят свят. Аз имах много хубав свят. Приветлив и топъл, добър и красив. И бях детенце. Сега също съм детенце. Но защо светът е друг? Защо в локвата има друго, катранено изображение? Или пък... да. Да. Светът е същият. Но май не исках да го видя, за да съм част от обществото. Но погледнах в локвата. И тя беше прогледнала, доста кално. Ех, дори локвите вече не са слепи. И аз не съм. А съм истинско сираче. С призвание. Да прося чистосърдечност, да прося любов. И малко късче душа. Щото, нали, нея я взеха... Май само с локвите съм другарче. Другите още нямат очи. Не са извисени до нивото на калната локва.
Мисля си, че ме гонят. Да. Нерегламентирано просешко деяние на непълнолетно лице след обявен вечерен час. Евентуално с подбуда за трайно развитие на бизнес-просия.
Ех. Духовна слепота. Аз тръгвам от моята локва, единствената ми локва. Тя ми отрази лъскавината и напудреността. Без призма - цинично и буквално. Само тя ми остана. Пъдят ме. Бягам. С боси крачета по трънливи човеци и шипясало общество. И някога ще се върна. Не защото има заради кого. Заради какво. Заради... изобщо. Ще се върна... просто защото забравих терзанията си в локвата. А те са си мои. Без тях съм робот, от калъп, нечувстващ, неразбиращ, оневинен. Искам си сирашките терзания за моята бизнес-просия. Иначе как да нарисувам утопична любов?

2007