СИВ и БЕЛАЯ

  БИТИЕ, Глава 1

„В начало Бог създаде небето и земята.
2 А земята беше пуста и неустроена; и тъмнина покриваше бездната; и Божият Дух се носеше над водата.
3 И Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина.
4 И Бог видя, че светлината беше добро; и Бог раздели светлината от тъмнината.“    

            И създаде Бог светлината. Но и тъмнината остави да владее над земята.

И минаха хилядолетия. Хората се развиваха, черпейки знанията си директно от Бог. И притежаваха сили неподвластни на съвременната мисъл. Владееха знания, с които създадоха Рай, в който съвременните хора биха си мечтали само да живеят. Прекрасните градини, които заобикаляха дворците, притежаваха изобилие от растителни видове, които с пъстротата си радваха човешкото око, животните и те имаха души, като хората и се спогаждаха с тях…

            Този Рай бе наречен от тях Атлантида. А те гордите атланти го владееха.  Някой ще каже – ТОВА НЕ Е БИЛО… Но щом е писано и говорено за това, все пак е съществувало…

            Историята, която ще ви разкажа се е случила точно тогава.

            В този Рай под небето,  живяла тя - обикновена девойка отгледана от властна майка,  която я потискала постоянно. За това и Белая – така се казва нашата героиня -   нямала самочуствие, нямала вяра в способностите си и не се мислела за особено красива.  Живяла скромно,  в неин си собствен свят, в който красотата на природата, приказните залези, звездните нощи и общуването с животните изпълвало дните й. Баща й си заминал рано от този свят и за да не е в тежест на майка си, тя се принудила да се омъжи за властен и груб мъж. Нежното сърце на Белая се късало от мъка. Красивите й  тъмно сини очи често ронели сълзи. Тежък бил живота й. Не получила никога любов  и нежност от  съпруга си, тя мечтаела поне за едно дете,  на което да дари цялата си любов, която изпълвала сърцето й, но не било писано. Тя се молела на Майката Вселена да я подкрепи и да й изпрати любим, който да стопли дните й, който да я закриля и подкрепя, но Вселената не бързала. Подготвяла Белая за важна мисия, която тя трябвало да изпълни в живота си. Може би и пътят й, който бе изминала до сега я съхранявал точно за този важен момент, в който Белая ще изпълни Божията промисъл за нея…

            И все пак в живота й се появила любов. Любов, която била неподвластна на материя и време. Любов, за която може само да се мечтае…  Появил се Ангел, който с подкрепата си й посочил пътя по който да върви. Развил способностите й с множество игри на криене, търсене и намиране. Малкият  принц, нейният Малък принц Сив- това  било името му. Тя бе го познала от пръв поглед, съдбата й го беше посочила. Белая  го нарече „Мой малки принце“ и сравни красотата му със залеза на Слънцето.  Красив и мил, снажен, с  добра усмивка,  с глас, който стоплял сърцето й,  разбито от грубости и унижения. Сив изпълнил дните й с копнежи, които тя не била изпитвала до тогава. Изпълнил живота й с любов и нежност, на  които младата жена не могла да устои. Тяхната връзка била странна. Те се изпивали с поглед, но никога не пристъпили границата на приличието. Никога не се докоснали.  Но любовта им била толкова силна, че това не можело да се опише с прости думи. Те се търсели и се намирали чрез мисълта си, губели се  и пак се намирали отново,  и отново. Тя чувствала тъгата му и плачела заедно с него- макар и от разстояние.  Четяла мислите му и усещала повика на тялото му.  И го призовавала с нежни слова „Мой  МАЛКИ ПРИНЦЕ, намери своята РОЗА и я обичай. Тя е тук някъде, не на друга планета, в този свят е и те очаква. Не се надявай да дойде сама при теб- намери я и я вземи. Но не я късай- откъснатата роза не може да цъфти. Вземи я и й дай корена си, отдай й и сърцето си. Но, помни розите не са ангели, те имат и бодли. А, как да я накараш да цъфти за тебе ли? Дай й сърцето си, не само корена! Закриля я от всички и от всичко, дори и от самата нея...“

Ето това иска една жена от един мъж, не само любов и нежност, но и защита, закрила и приятелство. Дали това Сив не можа да проумее? Но все пак се стараеше да и го осигури по странен начин, подкрепяше я и й даваше кураж да продължи развитието си. Но един ден той се отдръпна от своята Белая, за да води битка, за която не беше й разказвал…  

            Бог оставил и тъмнината да владее света.

            Появила се група от черни атланти, които използвали силите си,  дарени им от Бог, за лоши цели. Те желаели да притежават още и още, не се задоволявали с това, което им било отредено от Бог и черпели от силата му за изпълнението на странни ритуали, използвайки невинните за постигането им. Именно срещу тях се борел Сив. Борбата била тежка и непосилна. Той се изправил срещу враг, който бил силен и властен. Владеел тъмната страна и побеждавал, като унищожавал невинността и красотата на жертвите си.  Но борбата трябвало да се води! Трябвало да победи доброто, защото ако злото победяло, щял да настъпи краят на техния свят.

            Един ден Белая, лутайки се из поляните, опитвайки се да повлияе на празната дупка, която Сив бе оставил в гърдите й след като я напуснал, открила нещо, което женските й очи никога не би трябвало да виждат. Желанието й да стане майка – толкова силно и обсебващо било разбито от странната гледка, която видяла на брега на реката – два трупа - трупът на малко животинче изкормено и хвърлено на брега и дете простряно с нарези, приличащи на ритуални символи по бледото телце. Толкова бледо, че чак бяло, сякаш цялата му кръв е била изцедена от кръвоносните съдове. Тя приседнала в тревата обезсилена от цялата безпомощност, която я обхванала. Ръцете й треперели, а от очите й бликнали сълзи от мъка и гняв… - Какво ставаше? Какво бе това? – си помисли Белая. И тогава го призовала  с мисълта си, извикала Сив, за да й обясни. Той не искал да й разкаже, не искал да нарани нежната й душа. Искал да я предпази от чернотата, която завладявала света им…  Но тя вече била разбрала, била усетила злото, което черните атланти били посели в техният Рай, зло което щяло да доведе до гибелта на света им. Тя желаела да се включи в битката, която Сив водел. Искала да защити невините и да изчисти честа на вече пострадалите. Но Сив неможел да позволи това. Той трябвало да защити своята Роза, своята Белая, да я скрие и в сърцето си дори от черните атланти. Трябвало да я запази чиста и неопетнена за сега, защото такава била повелята Божия. Изправиш ли се пред такъв враг владеещ тъмните сили ти трябва да си с чиста душа. И помоли Белая своя Сив „Искам душата ти да бъде чиста. Покай се! Пости дълго и се  престраши да влезеш в храма и да се изповядаш.  Смирение!  Само чистите души и красотата им можели да спасят света от злото, което бе надвиснало над света. “ За това Белая помолила своя Сив да изчисти душата си от порока, който при борбата му със злото бе очернил до някъде душата му. И още веднъж го помоли тя да не води тази битка сам. Ако бъде сам ще пострада, както преди него бяха пострадали други мъже на честа. А тя не искаше да загуби своят Сив. Без него животът й би бил немислим.

От Белая към Сив:

И някак си изпразни се

от съдържание душата ми,
а тялото ми от изтощение е като

кутия смачкана и хвърлена в боклука...
Сълзи в очите нямам...
Ще мога ли отново да заплача?
А искам, колко искам да заплача,

защото толкова ми липсваш...

Сърцето ми в гърдите тихо страда.

То само знае, колко силно те обичам...

И моля се на цялата вселена
при мене да те върне пак отново...

Кажи ми: "Как без тебе да живея?

Как без тебе само със едно крило

ще съумея да летя отново?“

Но пак се отдръпна Сив от нея – предпазваше я, но тя погрешно разбра знаците, които й бяха изпратени, защото се страхуваше и имаше защо, злото владееше света. И избяга Белая. Върна се в родния си дом – крепост стара, за да се прости с близките си преди голямата битка. Да посети гробът на баща си и да го помоли за опрощение.

Старият чемшир отдавна веч го няма,
годините взели са своя дан...
Но бащината къща, прихлупена и стара,
за мен с готовност отвори своята врата...
И върнах се в детството,
пак станах малка и ранима,
едно момиченце с хиляди мечти,
а бащиният дом - крепост стара,
зад своите стени ме приюти...
Прeкрачих плахо прага, глава приведох
пред историята на моите деди...
За малко откъснах се от света реален,
но борбата продължава, борбата предстои...   

            Но не бездействаше Белая, отдалечена от мястото на битката тя се свърза с един от черните атланти. И каза й той – Сложи клеймото ми върху теб, за да те предпазва. – Но Белая нямаше да го сложи. Тя бе разпознала злото…

И я послуша Сив и призова други свои братя и сестри в борбата срещу черните атланти и пазеше своята Роза, своята Белая от тях. Прикрито я охраняваха, но той беше я обучил твърде добре и тя усещаше тяхното присъствие. Отначало малко се уплаши, но после разбра.

Но знак  се яви на Белая два гарвана бяха кацнали в клоните на близкото дърво, и Сив и се яви, и рана имаше на главата си, и кръв бликаше от там… Белая в храма отиде, големи две свещи запали, едната за Сив я запали, а другата за нея си. И молитва към Бога отправи и молеше го, а сърцето й плачеше: „Пази го Господи пази го, жив и здрав го опази, че без него немога, че без него сърцето умира и лед тялото обвива…“

И битка тежка се води и много атланти погибнаха и от двете страни и от белите и от черните, но черните надделяха. Зло се възцари над Рая…

И разгневи се Бог и разлюти се и потоп прати над Земята от злото да я изчисти. Малцина оцеляха: Ной с тримата си сина и жените им и най малкият му син Сив и той спаси се и Белая със себе си доведе…

Четиридесет дни и четиридесет нощи вода от небето се лееше, всичко живо погуби и злото от земята прочисти…

На четиридесет и първия ден избистри се небето и Бог знак на човеците даде. Дъга им изпрати с послание беше, че повече потоп на хората не ще изпраща…

От Белая към Сив

В този свят на древните атланти

За нас късно е, че отдавна веч го няма…

Ти каза ми, че мъж си за жена такава,

но истински ще пожелаеш ли да бъда твоя…

И ще пребъде ли любовта ни,

горяща и изгаряща ни през вековете…

            Но едно не знаеше Сив, а Белая го пазеше в дълбока тайна. Тя не беше от простолюдието.   

Баща й произхождаше от черните древни атланти, чиято мощ се равняваше на силата на стихиите и не само това, те умееха и да ги призовават, и да ги използват в своя полза.   Баща й отдавна беше напуснал тяхната обител поради любовта си към своята любима. Именно от тази любов се бе появила и Белая. Баща й я обичаше много, но се държеше много строго с нея. Нямаше как да каже това Белая на Сив – това щеше да си остане нейната тайна…

            И не за първи път се прераждаше Белая. Тя бе древна, много древна душа – още от началото на времето…

            Отначало бе тъмнина и после Големият взрив, с който Бог създаде Вселената. Слънчевата система беше част от тази Вселена… Слънцето, планетите и нашата Земя и първите наченки на живот Ангелоподобните- същества от чиста енергия. И царуваше там само любов… Още от това време произхождаше душата на Белая, но тя не помнеше. Нарочно бе обречена да забравя. Трябваше и помнеше само едно – своята безкрайна любов към нейният Сив. Така е трябвало да бъде, така е било и така ще бъде, защото за да съществува света е необходима тази безусловна любов, която Белая е носила в себе си и ще носи към своя Сив.

            Бог е любов. И любовта ще спаси света…