Той вървеше по прясно утъпканата пътека. До преди седмица я нямаше, но всекидневното посещение на самотната скала създаде пътека. Младият мъж знаеше, че тази скала ще доведе до неговата смърт или поне до тази на физическата обвивка. Тя беше символът на края и на началото, на щастието и на безмерната тъга, на прогреса и на краха. Той я обичаше, поне толкова, колкото обичаше себе си и всичко, което е създал. Той се стремеше към нея, да стане част от нея, да стане повече от нея, защото знаеше, че с нея е истински. Там можеше да мисли, да има всичко, дори отвъд човешкото, трябваше само да го достигне...
Той се събуди от поредния неспокоен сън, отново нямаше представа за времето, не го и интересуваше. Не беше ходил до скалата от много време. Години наред тя беше част от живота му, част от него, но там беше намерил твърде много.
Стремейки се да бъде по-дълго човек, се беше затворил за нея, постепенно спря да я посещава и тя почерня... като стара рана. Имаше нов живот, по-човешки, по-нормален, но нямаше най-близкия си приятел, а той му липсваше.
В този мъглив ден реши да отиде отново при нея. Беше хубаво да се върнеш към истинското, към себе си. Седна на ръба на скалата отново и се усмихна, запали цигара и се вгледа в света, по някакъв странен начин оттам се виждаше целия свят.
Скоро след завръщането му там той реши да заведе своята любима там, да опита да сподели свободата, щастието и чистотата, която му носеше това място, макар за него да беше не просто място, а нещо повече дори от създание. Заведе я. По пътя тя се оплакваше, защото валеше силен дъжд, а и пътят все пак не беше кратък. Той не отвръщаше на оплакванията ù, стремейки се да избегне поредния безсмислен скандал и просто вървеше напред, хванал ръката ù. След като стигнаха скалата, я накара да седне на ръба ù. Попита я какво вижда, как се чувства. Тя описа прекрасната гледка, направи няколко снимки и каза, че иска да си ходи. С тъга в сърцето той я поведе обратно по пътеката, като този път нямаше усмивка на лицето му, както обикновено ставаше след срещата му със скалата. Тази нощ не заспа. Мислеше. Животът му без скалата го беше променил и беше забравил за най-важната част от себе си.
След тази нощ реши да промени живота си, беше крайно време да излезе от ритъма и от потока на безцелно съществуване.
Скоро се раздели с любимата си. Отново беше сам и се върна при скалата. Този път стоя там повече от обичайното. Болката му растеше от факта, че никой не разбира какво крие това място, това създание, но вярата му не стихваше. Започна да ходи все по-често при скалата и оставаше там по-дълго, докато в един момент не остана там за постоянно.
Стоеше там вече 8 дни без храна, само с цигарите си и водата от близкия извор и все повече отлиташе, губеше човешкото у себе си и ставаше все по-силен, вярата му растеше все повече...
Момичето вървеше през гората по пътеката отъпкана от младия мъж. Обичаше да се разхожда сама и да поема всичко от природата. Не я привличаха забавните, но празни разговори на приятелите ù. Замаяла се от аромата и душата на гората,
тя стигна до скалата и там видя Него, седнал на ръба, прегърнал коленете си и взрял се в света. За миг тя изпита щастие, усети близост с този човек и тръгна към него. След няколко мига две сълзи се отрониха от прекрасните ù очи, той беше
мъртъв или по-скоро душата му беше напуснала тялото. Скоро тя видя това, което виждаше и той и тогава заплака още по-силно, тя разбра всичко...
Седна до него, прегърна го и златните ù коси покриха тялото му, подпря бузата си до неговата и остана така, плачейки.
От дясното му око се стече сълза и запълзя по студената кожа, тя продължаваше да плаче. Сълзата му се сля с една от нейните, тогава нейната душа също отлетя в света, а двете тела стояха прегърнати на ръба на скалата.