Той вървеше по прясно утъпканата пътека. До преди седмица я нямаше, но всекидневното посещение на самотната скала създаде пътека. Младият мъж знаеше, че тази скала ще доведе до неговата смърт или поне до тази на физическата обвивка. Тя беше символът на края и на началото, на щастието и на безмерната тъга, на прогреса и на краха. Той я обичаше, поне толкова, колкото обичаше себе си и всичко, което е създал. Той се стремеше към нея, да стане част от нея, да стане повече от нея, защото знаеше, че с нея е истински. Там можеше да мисли, да има всичко, дори отвъд човешкото, трябваше само да го достигне...
Той се събуди от поредния неспокоен сън, отново нямаше представа за времето, не го и интересуваше. Не беше ходил до скалата от много време. Години наред тя беше част от живота му, част от него, но там беше намерил твърде много.
Стремейки се да бъде по-дълго човек, се беше затворил за нея, постепенно спря да я посещава и тя почерня... като стара рана. Имаше нов живот, по-човешки, по-нормален ...