Скитникът арменец 8
През един хладен, августовски ден поехме към Арфорвил. Квартал в източен Париж, където живее голяма арменска колония. Даже има улица “Гомидас” и улица “Манушян”, както и площад “Аштарак” Тук живеят не по-малко от 6000 до 9000 хиляди арменци.
Първите заселници са от 1922 година. Тогава този квартал се казва Сен Пиер (Свети Петър) и представлява зеленчукови градини и блата. Постепенно се благоустроява и то, не без участието на арменците. Постепенно квартала започва да наричат “малката Армения”.
В Арфорвил арменците откриват магазини, кафенета, ресторантчета, работилници, много жени шият дрехи у дома си за своите работодатели, които търсят евтина работна ръка. Арменците в този район на Париж имат голям дял за икономическото развитие и благоустрояването на Арфорвил. Съвсем неслучйно градската управа назовава с арменски имена улици и площади в района.
Баща ми имаше съученик, Бедрос Язъджиян, който живееше в Арфорвил. Татко му беше изпратил подарък бутилка мастика. Обадих се на чичо Бедрос и той ни покани да му гостуваме два дни.
Взехме бутиката и някои други дребни подаръци за спомен от България и Жожо ни закара до Арфорвил. Това беше доста дълго пътуване, като се има предвид, че моите братовчедки живееха в най-западната част на Париж. Наложи се да прекосим цялия град.
Приети сърдечно от чичо Бедрос и съпругата му, седнахме на сладки приказаки. Те се интересуваха от моите родители и живота им в България. По едно време, чичо Бедрос ми предложи да излезем по мъжки. Макар да живееха във Франция от десетки години, не бяха изоставили ориенталския начин на живот. Отидохме в едно арменско кафене. Тъй като беше след обяд, кафенето беше пълно с хора. Играеха, табла, белот и домино. Пиеха кафе, удряха пуловете с всичка сила, и коментираха игрите доста шумно. Арменска работа!
Като гост от далечна България бях представен на приятелите на чичо Бедрос и седнахме с 2-3-ма негови приятели. Поръчаха кафета и ме попитаха дали искам да пийна едно коняче. По принцип не съм любител на алкохола, но за да не откажа на любезното предложение казах “да”. Донесога ми голям бокал с 25 мл. коняк на дъното, което, за най-голямо очудване на чичо Бедрос и приятелите му на масата, изпих на две глътки. Предожиха ми още едно и аз не отказах. При третото коняче, вече ме гледаха с недоумение и ме смятаха за алкохолик, а бях изпил само 75 мл. При четвъртото и последно, всички бяха убедени, че съм непоправим алкохолик. А аз се смеех вътрешно и си представях лицата им, ако на моето място седеше брат ми или братовчед ми. От очудване за алкохолизма на българските арменци, тези чичковци щяха да паднат от столовете си.
Не видяхме никакви забележителности в този квартал, и след 2 дни на хапване и сладки приказки се прибрахме у братовчедка ми Мадлен.
И отново с карта в ръка тръгнах из Париж, следвайки планът начертан с Жожо.
След няколко дни, Забел, моята по-малка братовчедка ни изненада много приятно, като ни покани да посетим с нея Театър “Фоли бержер”
“Theatre des folies bergère” е първият вариететен театър в Париж. Открит на 2 Май 1869 година в навечерието на войнта с Прусия от 1870 год.
При откриването му, никой не е предполагал, че той ще стане един от символите на “парижкия живот”, на удоволствието “ по френски”. Сцена на която, от “Бел епок” до наши дни ще се подвизават и изявяват най-блестящите звезди на световният мюзик хол, на естрадата и забавния жанр, като Жосефин Бекер. Никой не е очаквал велики художници да рисуват сцени от спектаклите на “Folies bergere”( Лудориите на пастирката), даже барманката на театъра ще бъде обект на Мане.
А Анри де Тулуз Лотрек ще рисува афиша на този емблематичен театър.
Естествено не си спомням самия спектакъл. Имаше песни, индивидуални и групови танци, хумор и забава, жонгльори и илюзионисти и други артистични номера от вариететния жанр. На финала от тавана на театъра, от огромна височина се спусна огромен полюлей, всяко светлинно тяло беше една красавица с много оскъдно блестящо, многоцветно облекло. Полюлея се спусна над главите на публиката и можахме отблизо да се полюбуваме на тази феерична красота.
Знам, че ще ми се смеете, но трябва да призная, че по време на антракта на бюфета, рисуван от Едуард Мане, пих една лимонада с вкус на мандарина. “Пшшшт” така се казваше тази изключително вкусна безалкохолна напитка, която тогава пих за първи и последен път в живота си до сега, но не съм забравил изключителния му вкус.
Едно по-пикантно прикючение през 1972-ра или 73 година, отново в Париж. Този път в командировка, като служител на “Интерпред”.
Цял ден преговори с фирмата “Сорис”, чийто представител за Бъгария беше бюро “Лозен”. Длъжноста ми беше завеждащ сектор “ Франция, Белгия и Швейцария”. Периодически фирмата ни викаше за да обсъдим степента на развитие на различните сделки, някои от които “спяха” дълбок сън.
Както споменах по-горе, 7-8 часовите разговори ме бяха напълно изтощили. Когато излязох от офиса на фирмата, той се намираше на пъпа на града на булевард “De l’ Opera”, на 50-100 метра от пресечката с Голямите булеварди, прекрасно възпети от великия Ив Монтан.
Трябваше до отида до метро станция “Ла Мадлен”. Имах доста път до там. Естествено пеша. Не ми се искаше да вървя сред тълпата разхождаща се по Голямите булеварди. Там винаги има прекалено много хора, местни и туристи и придвижването е изморително.
Реших да мина по успоредната улица, която беше тиха и спокойна. Бавно вървях с наведена глава, все още пълна с мисли свързани с разговорите които бяхме водили с служителите на фирмата. За всеки отдел имаше отделен специалист с когото разговарях. Седях и отговарях на въпросите на отделните отговорници на отдели и набелязвахме действията необходими за активизиране и финализиране на сделките. Те се редуваха, а аз бях сам.
Един колега, който преди мене беше движил сделките на тази фирма, върху папката й беше написал “качамак с ориз” Нали името на фирмата беше “СОРИС”
И так вървя си аз по почти безлюдната улица и изведнъж някой ми казва “добър вечер, господине”. Първата ми мисъл е, “кой ме познава тук, та да ми каже добър вечер?” Дигам глава. Пред мен стои стройна, черноока красвица с дълги черни коси на леки вълни. Абв хубавица от където и да я погледнеш! Когато в Париж те заговори жена на улицата, няма место за колебание, ясно е! Това е професионалистка, търсеща клиенти. Вие не сте ли арменец?- ме пита, с плах глас мадамата. Странно, защото тази категория жени са доста по- агресивни, по-нахакани.
“Не съм арменец, от Югославия съм, излъгвам аз. А ти да не си арменка,-питам. “Да, казва тя. А знаеш ли арменски, -питам вече с друг тон. Да знам.
“Кажи нещо на арменски, никога не съм чувал този език, -продължавам лъжите. И чувам на чист арменски мадамата ме пита” инч ъсем” (какво да кажа?).
Смутен и дързък, казвам: предай поздрави на баба си от Крикор,-като залп изгърмявам на един дъх и се отдалечавам с особено неприятно чувство. Неприятно защото съм я срещал, неприятно защото се държах лошо с нея.
В къщи разказах на братовчедка си за срещата с тази жена. Оказа се, че я познават много добре и родителите й живеят в квартала. Скромни, свестни хора, много нещастни заради съдбата на дъщеря си. Срам ги е да погледнат съседи, приятели и познати. Оказа се, че попаднала на млад мъж, който се “влюбил” в нея. Заживяли заедно. След няколко месеца казал, че шефа му го е подгонил и ще го уволнят от работа и остават без доходи. Вайка се,тюфка се как ще живеят. Един ден й съобщава, че поканил шефа си в къщи и я моли да бъде много любезна с него, дано го оставят на работа. Надеждата им е в нейни ръце. Така тя среща първият си клиент. Влюбеният младеж не е нищо друго от “макро” (сводник). И така девойчето е пусната на “пазара” и отърваване няма. Тъжно!
Какво ли няма по света!
© Крикор Асланян Todos los derechos reservados