разрушени са мостовете всичките до дълбините на очите ти

отказвам да се взирам от далечината в тях изгубени са

всички пътища към теб затова ще те поканя на кафе с мечтите си

молеха за тази среща дълго чакаха и ми се цупеха

но стиснах кормилото на живота си пейзажите са нови цветни

но понякога вечерта се боядисва в черно и тогава

си представям че съм със затворени очи и сутринта повдигам клепки

после широко се усмихвам на света и вдигам луда врява

карам с бясна скорост погледът ми все препуска по тавани и небета

къпе се в облачни късове откраднали мекотата на пръстите ти

полите ми се мачкат над седалката излизат с вятъра на среща

а аз пак си спомням в съня си като реалност как крадях прегръдките ти

тъй разпокъсани са думите ми защото са прекалено телесни

не могат да те жегнат в душата а и те никога не са могли

стоманената ти разумност огледално пак ще ги пропъжда с тежести

от които струните на душата ми ще излинеят до игли