Сладка любов

Сладкиши, торти и бонбони; шоколад, сметана и карамел, смеси ги и се получава блаженство равно на първата ти любов. Поне за мен беше така.

Беше лятото когато бях на 18. Аз и сестра ми живеехме в къщата ни на село близо до града. Къщата беше доста голяма само за нас двете, но никога не беше празна. Имахме приятели и то много. Идваха ни почти всяка сутрин за кафе и малко приказки. Ана, моята сестра, харесваше Даниел и той нея, но въпреки че не бяха срамежливи не си признаваха. Беше забавно, всяка сутрин едно и също, но все пак хубаво.

Една сутрин обаче всичко се промени. Както всяка неделя сутрин рано при зори Ана се върна от работа. Тя беше диджей в една от много популярните за града дискотеки. Уморена от работа тя се прибра и легна веднага. Но отварянето на вратите ме събуди. Излежавах се до около седем и половина и ми омръзна и реших да стана вече от леглото. Станах и следвах рутината си. Измих се облякох се, излязох на двора да полея цветята и си поех дълбоко въздух. После отидох в кухнята и се заех с приготвянето на нещо сладко което да върви с кафето. Като по часовник макар и много необичайно за неделя сутрин се позвъни на врата. Вече беше девет и половина. Даниел, Мики, Мартин и още едно момче дойдоха. Даниел беше с леко русолява коса и синкави очи, висок но не много и леко мускулест. Мики – с дълга до раменете къдрава черна коса и кафяви очи, висок и слаб като модел. Мартин – с къса коса може би номер едно или нещо такова нисичък с зелени очи и голяма усмивка. Новото момче беше високо и красиво с красиво лице, кафяви очи и къса коса но по дълга от на Мартин. Учудих се от това момче и даже без да се осъзная го зяпах. Но се усиферих поканих ги да влязат и си подадох ръката да се запознаем. Името му беше Стефан. Някак си имах чувството че ме омагьоса или ме привлече не знам само знам че ми привлече вниманието.

Казах им да се разполагат в хола докато аз донеса кафето и сладките. Попитах и Стефан как пие кафето си за да знам как да го направя не защото съм любопитна. Отидох в кухнята и подминах огледалото. Не знам защо и какво ме накара но се върнах и се огледах. Проверих дали нямам някоя гурла, пуснах си косата и махнах престилката. И ето червената дългата леко къдрава коса падна по раменете ми. В този момент съжалих че сутринта не си избрах нещо малко по така да облека. Оглеждах се в огледалото с големите си кафяви очи и бях напълно запленена. Не от начина по които изглеждах ами от идеята за това как можех да изглеждам. Потънала в размисли и страсти не усетих как в кухнята е влязъл Мики. Изведнъж зад мен някои ми извика и тогава се съвзех.

• Ах, Мики, изплаши ме. – казах аз видимо стресната

• Какво правиш ? – ме попита той с тази негова усмивка. Не мога да я опиша но тя просто те кара да се изчервиш.

• Ах, ъм, аз, ъм – почнах да пелтеча, това не ми се беше случвало

• Имаше малко брашно и го махаше? – и ето я пак усмивката. Без да моля и без да е нужно той ми измисли оправдание да стоя пред огледалото и да се суетя.

Усмихнах се и потвърдих предположението му. След това го натоварих с чинията със сладки а аз направих кафетата набързо. Той ме изчака и отидохме заедно при другите. Дадох кафе на всички и седнах на фотьойла. В чиниите на масата имаше шоколадови бонбони с карамелов пълнеж, такива каквито правихме в сладкарницата в  която работих и кексчета със сметана и парченца плодове. Днес се бях развихрила и имаше няколко различни плода в сладките. Естествено имаше и купа с ябълки по средата на масата, но някък никога не стигахме до тях. Всичко беше подредено перфектно, но не знам защо бях толкова притеснена да не би да съм объркала нещо. Несъзнателно погледнах към Стефан но бях бързо забелязана от Дани.

• Ах, да не би да си заинтересована? – каза той с похотлив тон

• Че как няма да е – намеси се моя спасител Мики – той е нов и тя не знае кой е. И аз бих се заинтересувал.

• Извинявай – каза Стефан – те ме домъкнаха тук. Казаха че няма да е проблем но все пак

Видях колко беше притеснен и той като мен. Стоеше и сякаш го беше срам да си вземе нещо каквото и да било от масата. Дори кафето си не вдигаше да отпие.

• Пробвай бонбоните. Станаха много добре днес. – казах му аз с надеждата да го предразположа – А доколкото тези трима не се притеснявай. Прави са. Всеки гост е добре дошъл в моята къща.

Той се протегна да си вземе бонбон и в момента в който го вкуса забелязах тази лека усмивка на лицето му. Знаех че му е харесало и в знак на благодарение и аз му се усмихнах. От там нататък разговора тръгна много добре. Разбрах и много неща за Стефан. Той беше тук за лятото при баба си и дядо си. Беше на мойте години и  се подготвяше да влезе в университет за архитекти. Мечтата му беше един ден да построят небостъргач по негов дизайн и да е световно признат архитект. Разбрах и че не е искал да идва на село, струвало му се прекалено скучно за млад човек но когато пристигнал тук Мартин веднага го запознал с останалите и дори предната вечер били при кака на дискотеката. Беше наистина много забавно. По едно време и кака се събуди и се присъединя към нас. Естествено тя и Даниел се гледаха постоянно но стояха възможно най-далече един от друг.

По-късно през деня когато вече стана много горещо  всички се пръснахме по къщите си да изчакаме да стане хладно и да излезем. Аз и Ана  изчистихме хубаво къщата и се чухме с баща ни по скайпа. Тази седмица той беше в Япония. Постоянно пътуваше по работа и му беше традиция да ни взима по някои сувенир когато отиваше на ново място. За пръв път беше в Япония и двете с Ана се чудехме какво ни е взел този път.

Стана вече към шест и половина и почнахме да се приготвяме за излизане. Вярна на себе си кака облече червен потник с резки по него и къси дънкени панталони със синджирчета по тях. Косата си част от нея вдигна другата остави да е пусната и си направи зелени и розови кичури със спрей за коса. Сложи доста тежък грим и естествено хиляди гривни. Аз от друга страна си оставих косата пусната и облякох една бяла блузка и бели шалвари и това беше. Когато човек погледнеше мен и сестра ми се забелязваше огромна разлика. Аз – фен на бялото, черното и сивото, тя – всичко което е ефирно колкото по-ярко толкова по-добре.

Отидохме на центърчето на селото да се срещнем с другите. Точно на центъра имаше малко фонтанче с формата на делфин и пейки който гледаха към него. На една от тези пейки стояха и нашите приятели. Всички радостни и весели, пълни с енергия и готови да покорят света. Събрахме се и започнахме да се лигавим. Смяхме се и се шегувахме. Всичко беше толкова хубаво, но на всяко едно излизане и събиране идва един момент в които нещата стават малко по-кротки и по-спокойни. Без никой да се осъзнае кака и Даниел бяха изчезнали на някъде, Мартин и Мики си говореха, а аз и Стефан бяхме останали сами на пейката. Започнахме да си говорим нормални неща като хобита и интереси. Разговора се развиваше много добре. Но изведнъж през краката ми мина котка и аз се стреснах изпищях а Стефан ме прегърна. Стояхме така около половин минута и след това дори не се погледнахме. Или поне аз не погледнах към него да видя дали той гледа към мен. Толкова ме беше срам. Не от това че се стреснах а от това че го прегърнах. А тъкмо се бяхме запознали. Какво ли щеше да си помисли за мен.

На другия ден станах рано следвах рутината си и отидох на спирката да чакам автобуса за града. Аз работех в сладкарница в центъра на града. Имаше доста работа там но беше забавно. Докато стоях на пейката на спирката видях Стефан да бяга. Сигурно това беше сутрешна тренировка или нещо такова. Той погледна към мен и в този момент изскочи момента от снощи. Забих главата си  в земята и избягах от всеки възможен по нататъшен контакт с него. Когато си изправих главата него вече го нямаше. Автобуса дойде и аз се качих.

През следващите четири дни не излизах. В петък имаше голямо празненство чиито кетъринг правеше нашата сладкарница и аз правих повечето от нещата. През тези дни дори не ми оставаше да си почина,но вечер докато се мъчех да заспя си мислих за Стефан. Дали не си мислеше че го отбягвам? Или да беше сърдит за това че не го поздравих онази сутрин? Тези въпроси ме измъчваха, но не знаех защо. Аз не го познавах от отдавна, но все пак ме интересуваше доста.

В петък беше много натоварено. Аз отидох на детското парти за да да мога да оправям ако нещо се обърка. А там беше лудница. Имаше над тридесет деца и десет възрастни. Беше същински ад.

Към седем вече бях пред сладкарницата. Трябваше да оставя приборите които бях занесла и да дам отчет на шефа за това как е минало партито. Когато влязох обаче в сладкарницата на една от масите забелязах Стефан да стой сам. Учудих се. Той ме видя и ми помаха с ръка. Аз отвърнах и отидох право в кухнята. След като дадох отчета си на шефа попитах една от сервитьорките ни за Стефан и тя ми каза че о два часа стой и ме чака там. Отидох при него и му казах че тръгвам. Поканих го да се приберем заедно.

Когато излязохме от сладкарницата той се спря.

• Ам, извинявай – каза той а аз се обърнах – за това което стана онази вечер. Ъм, надявам се да не си ми сърдита или обидена.

• А, за онази вечер. Аз, ъм, такова – пак започнах да пелтеча и усетих как се изчервявам при мисълта за прегръдката

• Значи все пак си ми сърдита? – прекъсна ме той

• Не. – побързах да отговоря – аз, ъм , как да го кажа, не съм била в такава ситуация до сега и леко се смутих но не ти се сърдя. Ако питаш мен аз бях виновна.

Той се засмя е започна да върви. От там започнахме да изглаждаме недоразумението което се беше получило. Разбрах и как той е попитал момчетата къде работя за да ми се извини. Помислих си че те са му казали не само с такава нагласа но все пак се почувствах щастлива че е имал нуждата да ми се извини.

Когато стигнахме до къщата ми той ме попита дали може да ме прегърне. И аз му позволих. Толкова беше приятно когато ме прегърна и не исках да ме пуска. В този момент разбрах защо се чувствах така към него, защо бях нервна и смутена около него. Това беше любов от пръв поглед. Когато ме пусна погледите ни се срещнаха и не знам какво ме прихвана но го целунах. Първата целувка която да е била истинска а не на игра. Беше хубаво но веднага след като свърши изтичах вкъщи и затворих вратата. Бях толкова смутена от себе си.

Стоях така за около две три минути но после чух някакъв шум от хола и се учудих. Ана трябваше да е излязла. Всяка петък вечер тя излизаше към шест за да се срещне с нейни колеги и да обсъдят плейлиста и за вечерта. Грабнах един чадър като си помислих че е крадец и тръгнах към хола. Лампата беше изгасена но все пак бях права там имаше някой. Не губих никакво време, цъкнах лампата и извиках :

• Който и да си се махай. Имам чадър. – да знам това звучи ужасно но бях със затворени очи и като чух че някой изпищя от уплаха ги отворих – Оооо беше – извиках и се обърнах на другата страна

Явно най-накрая Ана и Даниел се бяха събрали, на дивана. Стоях така докато те не се облякоха и не ми казаха че мога да се обърна без да видя голи части. Знаех че след време щях да се смея на това но сега вярвате ми или не ми се ревеше.

След като се обърнах и беше безопасно естествено Ана ми сподели как неделята са се събрали и тъй като сестра ми е от бързите вече го правят. Разбрахме се тези неща да се случват само в нейната стая за да избегнат такива ситуации и тогава те ме попитаха какво е станала със Стефан. Явно знаеха че е идвал но мен ме досрамя до такава степен че се качих , бягайки, в стаята си. Ана естествено ме последва и ме разпита и като по-малката добричка сестра и казах всичко. Тя започна да пищи от радост и да вика, а аз се опитвах да я накарам да млъкне че Даниел щеше да чуе.

На другата сутрин към девет се позвъня на вратата. Погледнах часовника и си помислих че е прекалено рано за момчетата да идват. Когато отворих врата видях Стефан. Държеше цвете което беше откъснал най-вероятно от моята градина но все пак беше сладко. Поканих го да влезе и му направих кафе. Седнахме на дивана, той в единия аз в другия край. Бях смутена от постъпката си и не знаех какво той сега си мисли за мен.

• За снощи – разчупи се тишината – ъм, р-радвам се че го направи.

Това ме хвърли в шестнадесета глуха. Блокирах, не знаех какво да кажа, пък и дори да знаех не можех. Вцепених се.

• Знам че ще прозвучи странно заради това че се познаваме по-малко от седмица но все пак бих искал да ти го кажа. Искаш ли да излизаш с мен ? – той беше толкова искрен, виждах го в очите му

• Да.

Само това казъх и той ме целуна. От там нататък всичко стана по-хубаво. Всяка събота и неделя се събирахме в къщи за кафе и сладки. И аз и Ана имахме прекрасни мъже до нас. Мики пак си беше хванал някаква курвичка, а Мартин все така обичаше сладките ми и им се наслаждаваше. Всичко беше прелестно до един ден.

По средата на август получих писмо, писмо което чаках толкова време. Бях приета да уча в Париж в училището им за сладкари. Това беше мечтата на живота ми и заради това и не исках връзка. Но сега имах и двете неща но ако исках да задържа едното трябваше да се откажа от другото. И колкото и да ми беше гадно от избора и колко бързо го взех нямах намерение да се откажа от мечтата си.

Извиках Стефан в нас. Както обикновено направих кафе и сложих сладки на масата. Сега оставаше само да му кажа. Опитвах се да събера кураж, но той усети нещо.

• Добре ли си? – попитаме загрижен за мен

В този момент просто се срутих. Започнах да рева както  никога досега. Той дойде и ме прегърна. Опита се да ме успокой но не се получи. И така през сълзи аз му споделих за решението си и му казах че след две седмици трябва да си замина. Той ме прегърна силно и не каза и дума. Знаех че ме е разбрал, но все пак исках да го чуя от него. Мина известно време и тогава той ми каза:

• Значи имаме две седмици. Да ги направим най-добрите.

В този момент имаше такава хубава усмивка, чиста, невинна и добра. Не знам какво стана след това или как се озовахме в стаята ми, но знаех че искам да му се отдам напълно. Знаех че това беше моята първа любов.

От тогава минаха вече десет години, но все още го помня сякаш беше вчера. Понякога си мисля за избора си и това дали щях да съм щастлива ако бях останала. Но знам че каквото и да е можело да стане не може да се върне времето назад. Затова ето ме тук сега. В центъра на Париж и моето малко магазинче за сладки. Доволна съм от себе си.

• Добър ден – поздравих колегите си в кухнята

• Шефе – извика ми една от сервитьорките – един мъж каза че ви познавал и ме помоли да ви извикам.

А сега де. Кой пък мен ме познава. Дали не беше някой от учениците от училището. Отидох за да видя кой е и когато го видях не повярвах на очите си.

• Стефан? – извиках с надежда да е той

• Яна – обърна се и се усмихна с тази красива нежна усмивка.

КРАЙ!