Сладкарница  на мечтите

Преди много години, някъде далеч от тук живяло едно малко момиченце. То било слабичко и бледо. Рано останало без родители и било принудено да прислугва в богаташките къщи, за парче хляб и подслон. Помагало и в домакинството на една възрастна жена и често му се налагало да тича до аптеката за лекарства. Пътят му минавал покрай голяма сладкарница. Витрината ù била отрупана с най-различни лакомства. Момичето често заставало пред нея и разглеждало всичките вкуснотийки, а стомахчето му се свивало от глад.

Възрастната жена много се привързала към малкото момиченце и понеже то било много внимателно към старата и болна жена, тя от време на време му давала парички за награда.  Събирало ги детето в една кутийка с надежда, че един ден паричките ще му стигнат за едно парче торта. То често стояло пред красиво подредената витрина и стискало в ръчичката си паричките, пресмятайки наум още колко не му достигат. Вечер, когато изморено от работа си лягало да спи, все си представяло, че стои пред витрината и избира най-хубавото лакомство, но дори в мечтите си не пристъпвало прага на сладкарницата. Не му достигала смелост, а толкова му се искало да влезе и да си поръча най-голямата торта на света.

Така минали години. Момичето пораснало, омъжило се, родил й се син. Сега парите, които изкарвала, събирала за сина си, та той като порасте, да има за това тъй мечтано парче торта. Така минал животът й в недоимък. Когато синът й се оженил, един ден застанал пред нея и й казал:

-          Мила мамо, не мога повече да живея така. Ето и татко си отиде от този свят, без да е видял добро. Чух, че в една далечна страна има много несметни богатства и ние с жена ми решихме да тръгнем по широкия свят да си търсим късмета. Ако я намерим, ще се върнем богати и ти на старини ще живееш спокойно.

Нищо не казала майката, само една сълза се отронила от очите й. На изпроводяк ги благословила.

Минавали години, а от децата й никаква вест. И само надеждата крепяла майчиното сърце.

Една сутрин тя станала рано да измете двора и пред вратата намерила пакет, пълен с пари. Прибрала ги и започнала да ги брои. Имало толкова много, че тя можела да си купи цяла сладкарница.

-          Сладкарница! – извикала възрастната жена. Да, ще си купя сладкарница!

Така и направила. Съвсем скоро нейната сладкарница била пълна с деца. А надписът отгоре бил: „Сладкарница на мечтите“.

Улисана да доставя радост на децата, тя още не била се докосвала до лакомствата, които продавала. Докато една вечер, тъкмо заключвала сладкарницата, видяла как пред витрината стои едно момиченце, което с широко отворени очички поглеждало ту към витрината, ту към джобчето си. Това момиче толкова приличало на нея преди години… Сърцето й се свило от мъка и тя отворила вратата.

-          Заповядай, влез, мило дете! – казала бабата с нежен глас.

-          Благодаря, но може би друг път. – отговорило момичето и понечило да си тръгне.

-          Не ти достигат паричките ли? И на мен ми се е случвало, затова тази вечер аз черпя.

-          Наистина Ви благодаря за любезната покана, но аз наистина бързам. – отговорило детето.

Бабата го хванала нежно за ръка и го въвела в сладкарницата.

-          Колкото и да бързаш, винаги трябва да намериш време за една пастичка. Иначе, докато се обърнеш и ще остарееш като мен, без да си опитала най-сладкото нещо на света.

Очичките на детето се ококорили и то последвало възрастната жена.Сякаш се извършвало някакво вълшебство. Та кое ли дете би устояло на подобна покана?

-          Мило дете, бъди така добро и остани с мен. Може да не ти се вярва, но сега аз заедно с теб ще опитам първата си паста в живота. Нима ще оставиш една стара жена сама в толкова важен за нея момент? Когато човек разделя храната си с друг, винаги е по-сладко.

-          Но аз съм яла. - отговорило плахо момичето. – Благодаря.

-          Моля те! Достави ми тази радост.

-          Добре, ще Ви правя компания.

И докато момичето се усети, на масата вече имало две големи парчета торта. С треперещи от вълнение ръце то взело виличката. Не вярвало на очите си. Сякаш сънувало най-хубавия си сън.

-          Все пак това е Сладкарница на мечтите! – гласът на бабата го върнал към действителността. – Пожелай си нещо, може да ти се сбъдне!

Желанието да схруска тортата, сякаш се изпарило. Момичето подпряло брадичка на двете си ръце и заразказвало :

-          Знаете ли, повече от всичко на този свят искам да видя мама и татко! Толкова често съм се спирала пред витрината на Вашата сладкарница и мечтала да вляза вътре и да си поръчам на-голямата и хубава торта, но сега, когато я имам, бих предпочела… - детето спряло за миг, побутнало незапочнатото парче торта, тъй дълго жадувано. - Най-голямата ми мечта е отново да видя мама и татко! Те живеят далеч, далеч от тук. Преди време ме пратиха с един голям пакет пари, заедно с един човек да ме заведе при баба ми, която живее съвсем сама. Този човек ме остави в града и продължи дългия си път, а аз се изгубих. Изморена от дългия път, приседнах до една къща и съм заспала. Когато се събудих, беше тъмно и тръгнах уплашена из града да търся къщата на баба. И съвсем бях забравила за пакета с парите. Пристигнах пред една къща, която по описание приличаше на бабината. Почуках и ми отвори една много стара жена. Тя изглеждаше страшно. Искаше ми се баба ми да е по-хубава, може би като Вас. Когато я попитах дали е моята баба, тя ми отговори:

-          Аз съм твоята баба. Влизай! Ето кой вече ще се грижи за мен! – гласът ù беше толкова зловещ, колкото и самата тя. От този ден започнаха моите мъки.

Мама и татко ми бяха разказвали много за баба. Според тях тя била мила и добра жена, но се оказа, че са се объркали. Тя ме тормозеше от сутрин до вечер. Аз трябваше да чистя, да готвя, а тя само викаше по мен. Наричаше ме повлекана, мързелана, а аз не подвивах крак по цял ден. Не ми стигаше всичко това, а дори ме накара да работя при една жена, за да изкарвам пари, докато тя само се излежаваше и ми прибираше всичко припечелено.

Започнах да си заделям парички…Може би мама и татко са били прави, че баба е била добра. Сигурно аз съм я разсърдила, защото загубих парите, спечелени с много труд.  Самата аз не зная. Но така и не намерих хубавата къщичка, пред която бях заспала. Но открих тази сладкарница, пред която всяка вечер се спирах да помечтая. Тя ми беше едничката радост откакто съм тук и сега, когато съм вътре не бих се докоснала до нищо. Защото сега разбрах, че най-сладкото нещо на света са моите мама и тати. Те са толкова далеч и ми липсват страшно много. Никога преди не бях се замисляла над това.

Сълзи се стичаха от очите на бабата.

-          Мило дете, аз също имах една голяма мечта. Преди години синът и снахата заминаха да търсят щастието по широкия свят. Сега имам това, за което съм мечтала, но разбирам, че съм била по-щастлива, когато те са били до мен. Бих дала всичко на този свят, само за миг да ги зърна пак и да зная, че са добре… Е, нека опитаме по една хапка от тези вкусни торти и да си пожелаем мечтите ни да се сбъднат!

Настъпило мълчание. Двете се били надвесили над масата и всяка си пожелаваше мечтата ù да се превърне в реалност.

-          Колко е сладка! – възкликнало момичето.

-          Не съм вкусвала нищо по-хубаво! – казала бабата.

Били като омагьосани. Сякаш сънували най-чудния си сън. Вълшебството било прекъснато от силно почукване по вратата.

-          Чакай да видя кой е – казала старата жена и станала от масата. – Но това е някакво чудо!!! Деца мои, добре дошли! – проплакала от радост бабата.

-          Мамо, тате! – момиченцето скочило от стола и се хвърлило в обятията на своите родители. – Моята мечта се сбъдна!

-          Моята също! Но тогава?!  И те силно се прегърнали обляни в сълзи от щастие.

-          Значи ти си моята баба?!

-          А ти си моята сладка внучка?! Колко мъка си изживяла детето ми. Може би затова и тортата толкова ни се услади, заради горчилките, които сме преживели. В живота се случват и вълшебства само трябва силна вяра, повечко надежда и много любов… Къща, пълна с усмивки – какво по-хубаво от това?!

 Синът удържал обещанието си и осигурил спокойни и щастливи старини на своята майка.