Глава 1 – Островът
Фериботът приближаваше бавно зеления остров. Чайките като почетен ескорт летяха от двете страни на плавателното средство и с удоволствие улавяха още във въздуха солети или парченца хляб, които им даваха пътниците щедро.
Явно нямаха скрупули относно вредните храни, защото с огромна радост приемаха както кръгчета чипс, така и хапки бургер, подхвърляни от деца и възрастни. При това така се бяха изучили, че го правеха атрактивно като истински актьори. Радвах им се, защото имаха свободата да летят и да бъдат свободни, а аз се чувствах затворник в своята собствена кожа.
Очите ми се радваха на светлата коприна на небето и облаците, а душата ми се свиваше от осъзнатата истина, че ще бъда в това райско кътче само седмица. Толкова можех да заделя от заплатата си на продавачка в магазин за сладкиши всяка година, за да си подаря това преживяване за рождения ден, който, за щастие, беше през есента, извън туристическия сезон, когато цените падаха, а досадните потоци от туристи намаляваха. Малка глътка жива вода преди поредното бавно умиране след това.
Имаше и нещо друго. Кирия Мели, собственичката на малкото семейно хотелче „Делфините“, с която бяхме станали почти роднини през годините, ми изпрати странно писмо преди няколко дни. То не бе никак кратко, а в него имаше информация, за която се хванах като удавник за сламка, за да променя живота, който водех с омраза отдавна. Ненавиждах самотата си, ненавиждах и мъжете, които ме бяха наранили. Носех болката като неродено дете и отхвърлях всяка възможност за прошка. Особено към мъжките индивиди.
Затова писмото бе моят спасителен пояс в морето от омраза в мен самата.
„Скъпа моя Естелла, (май само тя ме наричаше така), сполетя ни страшно нещастие. В нощта срещу празника на Света Богородица някой е откраднал светия кръст, който, както знаеш, е от чисто злато и украсен с рубини, донесени чак от Индия. Не само това. Липсва и иконата на Света Лидия, покровителка на нашия остров, подарена на църквата от монасите в Света Гора, изключително ценна. Полицаите търсят извършителите, но не могат да разкрият нищо. Всички сме потресени. И се надяваме на чудо.
И друго – Манолис – кметът, е обещал къщата до рибарския плаж на този, който открие и върне откраднатото. Понеже знам колко много обичаш острова и особено къщата с най-старото маслиново дърво тук, надявам се ти да имаш този късмет. Още повече, че тя принадлежеше на кирия Зоя, ненадминатата майсторска на сладко от маслини, която почина загадъчно в нощта на кражбата, без да разкрие тайната рецепта за своето уникално кулинарно творение. След нейната смърт не се появиха наследници и къщата се стопанисва от общината. Ще я дарят на този, който върне откраднатото.
Скъпа Естелла, упорито се говори, че духът на кирия Зоя има пръст в открадването на реликвите, защото малко преди смъртта си се скарали със свещеника и един монах. За какво, никой от тях после не е разказал, но са ги чули да си крещят един на друг в къщата на майсторката на сладко. На излизане, когато ги изпращала, тя ги проклела три пъти. Та това са новините.
Запазих ти твоята любима стая с делфините и желязното старо легло.
Искрено се надявам да разгадаеш мистерията и да откриеш после в дома на Зоя и нейната рецепта – доста хора са претърсвали всичко за това съкровище преди и след погребението, но никой нищо не открил, сякаш някакъв призрак я пази.
Очаквам те!
Прегръдки!
Мели“
Бях чела писмото хиляди пъти, знаех го наизуст. И колкото повече приближавах острова, толкова по-силно стисках разпечатания мейл в ръката си. Мечтата да живея на това райско място, където бе слънчево, спокойно и тихо, а слънцето през цялата година танцуваше по покривите на къщите и къдриците на вълните, ме бе обсебила напълно. Бях готова на всичко, за да разкрия загадката и да спечеля дом, който щеше да бъде първият и единствен за мен.
Споменът за детството ме стисна за гърлото така, че едва си поех въздух. Родителите ми бяха загинали в нелепа катастрофа, оставяйки ме на милостта на роднините, които кой знае колко не се трогваха от съдбата ми на бедно сираче. Даваха ми покрив, хляб и някоя дреха като на просяк, но искаха в замяна да им слугувам. Затова още щом станах на осемнайсет, сама поех живота в ръцете си. Гладувала съм, студувала съм, но никога не съм предавала себе си. Крепеше ме вярата в Бог и непоклатимата увереност, че моята майка е ангел и ме закриля от някое облаче. Може би затова обикнах слънцето, облаците и звездите. Често ги гледах и вярвах, не спирах да вярвам, че някой ден ще намеря дом и семейство, което да ме обича и аз да обичам, въпреки че животът непрекъснато ме шамаросваше.
Вярвах и в съдбата, която галено наричах Фортуна, сякаш бе моя близка приятелка. Не че до сега ми бе поднесла някакви големи подаръци, но бях щастлива от малкото хубаво, което ми бе дала и се опитвах да не я съдя за онова, което ми бе отнела. Нямах родители, но имах Марто. Нямах семейство, но имах една седмица в Рая всяка година. Нямах любов, но имах шанса да я открия, защото бях все още жива. Мразех мъжете, ала знаех, че някъде, някога трябва да съществува дори един-единствен, който не е зодия “прасе“. Затова стисках зъби и биех с глава стената въпреки всичко.
Не знаех как ще разкрия кражбата и ще върна на хората от острова скъпите за тях реликви, нито имах идея как после ще намеря скритата тайна рецепта на кирия Зоя за нейното неповторимо сладко от маслини, което опитвах всяка година, когато идвах тук. То не приличаше на другите сладка от маслини - бе свежо, хрупкаво и носеше невероятен букет аромати, липсващи на останалите сладка, приготвяни на острова. Освен това малката сладкарка имаше мила тъжна усмивка и винаги намираше добра дума за всеки, отишъл в нейния дом за бурканче сладост. Аз вземах вълшебната смес от нея и цяла година го пазех за миговете, когато душата ми бе на ръба на лудостта. Тогава го отварях, бодвах една маслина от него и се пренасях в света на острова, при палмовите принцеси с развети зелени ветрила и ми ставаше светло. Знаех, че всяко лишение си струваше. Затова ходех с дрехи от магазин за втора употреба, почти отказах месото и намалих козметиката до минимум. Не можех да си представя живота без онази седмица в Рая, когато сякаш наистина бях птица, а Фортуна бе толкова близо до мен, че можех да видя усмивката на очите ѝ.
Това, в което нямах никакво съмнение, беше, че ще направя всичко възможно и невъзможно, за да имам най-после собствен покрив над главата си, да открия свой магазин за сладка и сладкиши и да остана завинаги на зеления остров.
Животът в София се опитваше да ме смачка – еднообразна работа, никакви приятели, мръсен въздух, противен шеф, неподходящи мъже за връзка. Трябваше да отлетя, но единственото място, където исках да отида, беше островът, който сега ми се усмихваше със зелени очи приветливо.
Приближавахме. Душата ми тръпнеше в очакване и се питаше дали и този път ще видя загадъчната фигура на Фортуна на брега? Всяка година тя ме посрещаше и изпращаше, следваше ме като призрак, докато бях на острова. Задавах си хиляди пъти въпроса коя всъщност е тя? Призрак, когото виждах само аз, духът на моята майка или наистина Съдбата, опитваща се да ми каже нещо, което аз не проумявах, защото кратунката ми бе все още зелена.
© Илияна Каракочева Todos los derechos reservados