Беше горещ късен летен следобед. Слънцето безмилостно сипеше жар отгоре, а напечените от слънцето тухлени стени на къщите грееха като печки. Млада жена и 8-9 годишно момиченце вървяха хванати за ръце по разбития, обрасъл с трева, тротоар на селото. Момиченцето подскачаше радостно на тънките си крачета и чуруликаше до майка си, обсипвайки я с въпроси. Двете бяха красиво и скъпо облечени и видимо щастливи. Отиваха към селския магазин. По улиците рядко се срещаха хора, но понякога минаваха покрай някое улично куче. Майката дърпаше ръката на детето и предпазливо го заобикаляха отдалеч. Боеше се, че кучето може да ги нападне. Разказаха й вече за няколко такива случаи в селото. Бездомните кучета се множаха - мършави и зли, обикаляха изгладнели улиците, търсейки някакви остатъци да заситят глада си.

          Когато се събуди от следобедния сън, малката поиска сладолед. Майката не можеше да й откаже нищо. Беше се върнала от чужбина за месец и я обграждаше с толкова внимание, сякаш искаше да даде наведнъж цялата майчина обич, която е подтискала и преглъщала в трудните дни и безсънните нощи единадесет месеца. А и да вземе толкова, че да я запази до сърцето си, за да я грее в следващите единадесет месеца, когато пак ще бъде далеч от детето си. Беше детска учителка. Разведена. С бащата се разделиха, когато малката беше на четири. Той беше стрелочник в ЖП гарата на близкия град. Но се пропи и започна да посяга на бой. Когато не беше пиян, беше добър мълчалив и добър, но като се напиеше, от добрината му и помен не оставаше. Ставаше зъл и жесток. Стана нетърпимо да се живее с него - веднъж посегна и на баща й, който се опита да я защити. Реши, че е по-добре за детето да се раделят. Разделиха се.

          Труден беше животът на село, нямаше работа. Хората се спасяваха кой както може - някои се изселиха в големите градове, други заминаха за чужбина. Селото обезлюдя. Останаха повече възрастни и болни хора и цигани. Децата също намаляха. Първо закриха училището, после детската градина.  Остана без работа, а в къщи само тя работеше. Потърси работа в близкия град, записаха я на борсата по труда и й казаха да чака. Майка й беше пенсионерка по болест. Живееше с лекарства и мизерната й пенсия едва стигаше за тях. Баща й беше бивш служител в ЖП, вече пенсионер. Гледаше няколко крави и чоплеше малкото земя, която имаха, за да може да ги храни, защото те пък хранеха тях. Така живееха четиримата, докато остана без работа. Родителите й все още не бяха престарели и имаха сили да се грижат за малката, затова тя реши да замине за чужбина. Не искаше да се реди на опашката за социални помощи наред с циганите.

          Беше се върнала преди няколко дни, надонесла много подаръци на близки и приятели. И пари. Не много, но достатъчно, за да живеят родителите й и малката  без лишения. Момиченцето й пътуваше всеки ден, и в дъжд, и в студ,  заедно с още двадесетина деца за училище до общинския център. Знаеше, че й е трудно, майчиното сърце я мислеше всеки ден, там, в чуждата страна, когато беше далеч от нея. Затова сега угаждаше на всичките й желания и прищевки. Зарадва се, когато й поиска сладолед. Щяха да се разходят, да напазаруват, пък може да срещне някой от останалите все още в селото познати, да се поразговорят.

          Магазинът беше един от двата в селото, където се харчеха оскъдните средства на селяните. Този беше по-големият, защото се намираше в центъра. В сравнително новата сграда на бившия Наркооп, спретнат и чистичък. До него имаше малко кафене, което се държеше от същия търговец. В магазина срещна една бивша колежка. Тя й предложи, когато напазаруват да седнат в кафенето. Искаше да я разпита как е там, в чужбина. Може ли да се намери работа. Излязоха и седнаха отвън, където беше сенчесто. В тази жега да седнат вътре беше немислимо. Купи на малката сладолед на клечка. За съжаление друг нямаше. Около магазина се въртяха две циганчета. Бяха от ония, на Манги. Така го наричаха, но как се казва, май всички бяха забравили. Нито той работеше, нито Манговица. Цялата циганска челяд живееше от "детските" и от социалните помощи. По-точно живееше Манги, който не изтрезняваше по няколко дни, докато не изпие  всичко, което получаваше от държавата, без и да се замисли как ще живеят децата му до следващия месец. Рядко се слуваше Манговица да не е бременна повече от няколко месеца. Раждаше почти всяка година. Преди да тръгне за чужбина, циганетата на Манги бяха тринадесет. Какво беше чудото, което ги държеше живи и как се отглеждаха, всички знаеха, защото бяха истинска напаст за дворове, градини и лозя. Досега беше умряло само едно. Обикаляха около магазина, защото понякога се случваше някой да ги съжали и да им купи хляб. Бяха момче и момиче на възрастта на малката. Разбира се, не ходеха на училище. Мръсни, окъсани и чорлави, приближиха и застанаха наблизо. Жените разговаряха, а малката ближеше сладоледа си. В един момент се случи нещо, което накара жените и другите няколко посетители да замлъкнат неподвижни. Сладоледът се беше разтопил от жегата в ръцете на детето и покапа по теракота, с който бе настлана площадката, където бяха масите. Едно от циганетата се спусна, наведе се светкавично и облиза капките от земята.

          Всички мълчаха. Жената стана, влезе в кафенето и купи два сладоледа. Излезе навън и ги подаде на малките циганета, които стояха на същото почтително разстояние. Те посегнаха невярващи и я погледнаха с очи, в които грееха четири малки слънца. А тя се сбогува, хвана за ръка своето момиченце и си тръгнаха към къщи. В очите й блестяха сълзи. За всички деца, които никога не бяха яли сладолед. Спомни си отново какво се случи веднъж, докато работеше, когато обясняваше на малчуганите какво значи "мечта" и после ги попита за какво мечтаят. Едно от тях й отвърна: "Аз мечтая за кебапчета, госпожо."

Пп.

Разказът не е художествена измислица, а случка, разказана на автора.