Сладострастни мойри
СЛАДОСТРАСТНИ МОЙРИ
Виждах паяжинки – златни с капчици, пулсираха, а зад тях всичко беше неясно, разлято, като импресия. Смучеше ме, привличаше ме, преизпълваше ме с възбуда и лишаваше от разум. Стягаха ме паяжинките, оплитаха ме, лишаваха ме от воля, отдавах се на тяхната, съпротивявах се колкото да ми бъде по-сладко когато се предам. Толкова еротично беше безсилието, невинно, опияняващо. Какво се готвех да направя и защо. Развлечение ли? Нормално, твърде обяснимо, не ми е по-характера, не според представите ми за развлиечение. Не се залъгвах, че после няма да имам угризения. Нямам сърце за изневери, маломощен съм, страдам от тревожност достигаща мания за преследване. Не мога да я овладея, струва ми се, че излъжа ли съм излъган, че не мога да скрия нищо в себе си. Освен това обичам съпругата си. Трябваше да се появи някога, за да оцелея. Дори не знаеше в какъв момент се срещнахме, това премълчах, нямаше и да разбере, тя не знаеше, че носи живота. Нямаше да ми повярва. Гаснех, бях разрушен, сам си мислех да прекъсна процеса. Надскочил бях ръста си, нахранил се бях с илюзиите си, оползотворил до край фантазията си, изтощен до смърт. Дишащ труп, мъртво вълнение по повърхността на изострено до край мислене. Всичко ми доставяше болка, и вятъра ме удряше и чуруликането на птиците идваше от друг свят, за да ми напомни, че е далеч от мен, защото съм в капсулата на умората. Едва на тридесет бях, мразех лексиката си, словесната си сила, умението си да прониквам дълбоко в понятието и да го моделирам за собствена необходимост. Роден съм за писател, станах адвокат. Печелих и дела, след много провали ми потръгна. Още чуеше ли се името ми беше ясно, че поредната мутра ще е на свобода за да стане пушечно месо за дружките си. Не знам как започна потъването, кога също не помня, но то започна, дърпаше ме навътре, навътре. Опитвах се да си направя най-обикновена равносметка, тази която прост човек си прави с Тибетска мъдрост без да бъде накърнен от загубите си които съзнава ясно. Да, но аз бях адвокат, адвокат на дявола, много умел в оправданието. Не повярвах сам на утехите си, знаех си триковете. Ставах смешен в споровете и се загубих постепено в апатия. Опитах се да пиша, но параграфите и прецидентите не са роман, те са подреденост, а живота е хаос, те са декоративни цветя в гората. Имах спестявания,
смятах да замина някъде. Да сменя прическата си и да пусна брада, да се свържа с някой от бившите си клиенти за фалшиви документи и да изработя върху тях истинската си самоличност. Закъснял пубертет или подранила криза на средна възраст. Не беше ясно, просто умирах. Възможно беше и да съм болен. Сигурно от рак на мисленето. Тя се появи. Не заминах никъде, тя дойде с нейният свят. Като пролет. Дотук със сантименталната поезия, просто беше вълшебно.Дни и нощи, безкрайно преплитане. Освобождаване на натрупаната самота. Не знаех, че мога да бъда споделен. Не мислих, че с някого мога да бъда откровен и доверчив. Чувствах се дете с голяма жена, а тя се държеше често като дете. Необяснима и дива, импулс който премина в равновесие и приятно усещане за ближност. Не бях вече сам, разбрах, че ще сме заедно, че и тя го желае. Не помня кой от двамата първи го каза, май се получи от само себе си, беше прекрасно. Великолепна жена. Пътувахме много, а най-вече когато не пътувахме истински. Тогава се заливахме с мечти, стигнахме даже отвъд Магелановият облак. Често сме се засмивали на прекаленостите.
"
Какво искаш от живота? Имам го, искал съм теб. Чак ми се преплаква, толкова съм щастлив!”"
Но ръцете ти се потят!”"
Искам те така, все едно, че те нямам!”"
Ти си психопат! Но ми харесваш! Моят мил психопат…”"
Сладострастни мойри”- как хубаво са си нарекли сводническата агенция. Законно ли е това? Тук може да се поспори, но вероятно ще се намерят юридически казуси според които агенцията за запознанства да е престъпила законите. Хубаво име, няма спор. “Сладострастни мойри”, а думите са в действителност Сладострастните мойри. Моите сладострастни мойри, а те ме отнеха от съзнанието и волята ми и ме водят по свой път, някъде където не осъзнавам ясно. Често се и боя. Те печелиха делата ми, въздигаха ме, укрепваха имиджа ми и се грижеха за благосъстоянието ми, оттам и за набора от свободен избор с който разполагам. Те казваха на тази която обичам, колко я обичам и не разбирах дали и казват истината такава каквато е или я прииначават такава, че да бъде разбрана. Оплетоха тялото ми, оплетоха и душите ни. Но не мога да отрека. Щастлив бях с моята половинка. Безкраен празник, поведение на деца които имат и телата и властта и интелекта на възрастните за да си позволяват всякаква игра. Умеехме да бъдем весели. Да бъдем себе си, да се обичаме и да бъдем толкова щастливи колкото е вероятно за човека. Веднъж само и изневерих, стана случайно, бях пил, колежка, не очаквах, не значеше нищо, по-скоро нарушаването на служебният правилник ни подтикнаха. Имах дълго угризенията. Ще ги имам и сега. Преди час ми дадоха ключа, пари джоба си. Имам чувството, че съм го правил и преди, че се сблъсквам с нещо познато. Когато съм пренатоварен имам пристъпи на Дежа Ву. За пръв път съм в този град, за пръв път изкачвах стълбището. Не приличаше тук да се намира офис на световна агенция за неангажиращи извънбрачни връзки, помислих си, че съм сбъркал адреса, но щом отворих вратата увероността ми се възвърна. Блондинката пред компютъра служебно беше разкопчала горните копчета и разкриваше до разрешената граница пищен бюст, усмихваше се умопомрачително, думите й бяха стегнати, напомняха на думи на представител на туропероторска фирма.-
Можете да бъдете сигурен в качеството на нашите услуги. Дискретността е всичко за което гарантираме, а тя е на високо ниво. Оттам нататък всичко решава съдбата. Сега ще пусна компютърна програма при която бързо ще се размесват числа. Вие трябва да натиснете ентера. Номера на който спрете, ще определи номера на квартирата с която разполага нашата база. По-нататък ще е ясен адреса. Партньорката ви може да е от всички краища на света. Тя преминава през същата процедура каквато и вие. Пръстът й случайно е избрал номера на същата квартира. Софтуоера изключва манипулации, а при този избор на партньор е много малко вероятна срещата между познати.-
А ако аз откажа или тя.-
Според споразумението сте длъжен да платите определената глоба…-
О да…-промърморих. Казуси.-
Нямате среща с проститутка, защото жената е платила по същата сума за срещата си с вас, каквато и вие за срещата си с нея. Възможно е да е най-обикновена подтисната домакиня която има нужда от романтично преживявание. Ние и го осигуряваме. Възможно е да е звезда в шоубизнеса или политиката пожелала приключение с нестандартен привкус. Ние сме длъжни да й го осигурим без да разкриваме данни или да злоупотребим с контакта й с нас. Възможно е да е скучаеща млада жена, просто авантюристка, писателка, романтична натура, нестандартен красив ум или просто жена която обича секса и смяната на партньорите. Ние изпълняваме своята част от условията. Вероятно сега тя задава подобни на вашите въпроси, а мой колега и обяснява по-сходен начин същото което и аз обяснявам на вас.Красиво беше. Можеше да е руса или чернокоса, можеше да е и чернокожа, с обици на носа или езика, съвсем обикновена сива жена за чийто таен живот съпруга й не подозира. Лудост. Сляпата съдба решаваше кой с коя да бъде, софтуоерна програма и случайност. Нищо повече. Пръстът попадаше на партньора. Без въпроси, иначе това е извън правилата на играта и има нарушение на договор. Никаква логика и блудство със смисъла. Игра. Детска игра в света на възрастните, сексуална игра. Тя можеше да е с изпънати азиатски очи.
Да има странен акцент или дори да не знаем един и същ език, макар да си служа доста свободно с четири. Възможно е да е на осемнадесет и на петдесет и пет. Тук беше риска и тръпката, нямаше категории между годините. Всеки над петнадесет и всеки под петдесет и пет имаше право на участие в играта, стига да може да си плати. Представих си я с червени коси, почти руси, мускулестта с широки рамене и малки гърди с големи зърна, бедра нацепени от фибри, лунички около носа. Прогоних я, можеше да бъда розачораван. Нека не си създавам модел, тя ще е по-красива от всеки модел, защото ще е ненадейна. Как ли ме очаква, какво си представя за мен. Защо го правя? Аз обичам жена си и изпитвам угризения. Имах чувството, че ми се случва повторно. Ключът изгаряше ръката ми. Исках да прескоча времето, да съм с петнадесет минути напред в преживяването си, с четиридесет. С този час и половина който ме делеше от мотела за който беше ключа. Добре се бяха постарали. Трите мойри приличаха на три огнени кълба и на билярдни топки, около тях пръснати нишките на съдбата, а нишките на съдбата представляваха и терата им. Това изображение беше гравирано върху ключа, чувствах се част от тази стихия, този хаос който придобива някакъв смисъл, откъснат от смисъла на думите. Необоснован който не може да се оправдае в съда, защото следва съвсем други закони. Слепи. Никога не съм, треперял. Преди да натисна ентера са побоях, че няма да мога да улуча огромният клавиш. Не владеех ръцете си. Сладострастните мойри ми ги бяха отнели. Тяхна беше волята над поведението ми. Те не разъбркваха само числата, а всичките ми ценности. Харесвах ниските възслаби жени с дълги коси, приличаха на феи, на малки духчета, като че ли не стъпяха, а прелитаха и всеки момент можеха да кацнат на рамото. Като птички са. Такава беше и жена ми, такава беше и онази колежка с която нарушихме веднъж семейните и служебните правила. Докато числата се нижеха с шеметна скорост по монитора харесах всички жени. Всяка бих прегърнал с всяка бих преминал границата на екстаза, защото вече се намирах на нея. Идеше ми да сграбча блондинката, да разкъсам ризата и да блъсна с тялото й компютъра и да я обладая, но числата продължаваха да се въртят, разбиват, нижат, пренареждат, рисуват загатката която сладострастните мойри ще ми разкрият след часове. Натиснах ентера. Защо имам чувството, че всичко ми е познато. Защо?Тя учеше право. Интерисуваше се от наказателни дела. Запознаха ни приятели. Очаквали са това да се случи, аз не. Поне съзнателно. Не приличаше на случайно. Защо ми се струва, че нещата се повтарят. Изпитах ужас, че в онази квартира ще се срещна с нея. Истинска параноя. При тази нищожна вероятност, опасенията са плод на болната ми съвест. Ще я обичам повече след този ден. Разбрах, че не мога да кривна, но сега съм твърде далеч, а този неясен образ на мойри по ключа. Нишките, подобието на лица и маски. Нишки тела, сплетени. Трудно е да се определи кое тяло на коя от мойрите е и изобщо тела ли са или пътеки, заплетени пътеки. Имам чувството, че съм го изживявал и тези мисли са минавали през главата ми. Да не би композицията на мойрите да е по класическо произведение. Не, личи си, че е любителска. Може жената да е възпълна, като слезла от барокова рамка или отлепила се от платното на Гоген тайтянка, не истинска плът, а лъчи и разбила се в коралите пяна. Може да плаче, да съжалява за съпруга си, тогава ще се споразумеем, може и да станем приятели. Това ще е глупаво. Сякаш съм го изживявал. Следвам това което са прошепнали вече мойрите, превръщам в преживяване промисъла на непромисленото. Май полудявам. Не ми е в характера, всъщност съм скучен човек. Много скучен. Добре, че се появи половинката ми иначе никога не бих се къпал под водопад през февруари. Парата ни загръщаше, студът ме сряза като се потопих, не можех да си взема дъх. Не виждах от парата. Чувах само смеха й. Като съдба. Почувствах, че крака ми се плъзга в дупка, нямаше да мога да изплувам. Успях да взема въздух.
Отключих вратата на мотела. Обзе ме същото усещане като тогава. Сряза ме нещо, не можех да си взема дъх. Отпуснах се в спалнята по гръб и зачаках.
Кога беше случката с водопада?
Преди седем години. Май бяхме най-щастливи. Само от година бяхме заедно. Не, че и сега сме нещастни…
Влезе до мен под падащата вода. Вече не ми беше студено. Прегърна ме, сключи крака около кръста ми. Не знам как не се подхлъзнах. Лудо ли беше или фантастично или си измислям.
Пак ме проряза в гърдите. Задушавах се като при влизането в студената вода.
Спомням си как излезох. Бързах да се забърша и тогава съборих чантата, а от нея се изтърколи ключа.
Един глупав ключ със странни изображения.
Засмях се, все едно за къде е. Не я и попитах. Твърде щастливи бяхме тогава.
Не, не бяха мойрите. Щях да ги запомня.
Погледнах ключа. Хлъцнах. Не бях сигурен. Откъде и какъв беше онзи ключ. Тя още се смееше под водопада и пееше нещо.
Лежах и гледах в ключа.
* * *
Спортната кола рязко спря пред хотела. Момичето се зачуди. Промърмори си под нос: "Какво пък!" и слезе.
Изкачи плахо стълбите. Когато отключи вратата нададе писък. Цялото легло беше в кръв.
Отдавна беше спряла да тече. И от двете му ръце.
© Стефан Кръстев Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
"Дни и нощи, безкрайно преплитане. Освобождаване на натрупаната самота. Не знаех, че мога да бъда споделен. Не мислих, че с някого мога да бъда откровен и доверчив. "
Изключителен разказ Стеф...