И той скочи уплашен от собствената си същност, непорочна и в същото време опасна за хората около него, вдигна телефона и й се обади.
-Здрасти. Как си?
-Защо ми се обаждаш? Да не би пак да си се надрусал, защото последния път май ми се обади в точно такова състояние.
-Не, не добре съм. Хайде да излезем или защо не дойдеш към нас?
-Кога?
-Сега, моля ти се. Искам да се видим! След като затвори телефона, той подреди до колкото можа таванската си стаичка и зачака потънал в размишления. Искаше отново да се съберат, защото някак си му бе трудно да диша без нея. Когато не бе друсан тези тежки мисли постоянно го спохождаха. Изведнъж шума от тропането на вратата го стресна и той стана, за да отвори.
-Здрасти. Радвам се че дойде.
-Не ми говори за радост. Ясно ли е? От както посегна към хероина, радостта в моя живот се изпари.
-Недей така де. Знаеш, че мога да се откажа когато си поискам.
Момичето го погледна с малка ирония в очите и разплакано влезе навътре в стаята. По меките й бели бузи се стич ...