Странно как изглеждат нещата, погледнати през очите на времето. Колко различни могат да бъдат, след като не се чувстваш... знам ли – наранен, застрашен, сам...

Казват, че времето лекува - не! То просто помага нещата да бъдат видени по- отчетливо, а грешките да бъдат осъзнати. Но за съжаление късно. Факторът време  никога не може да бъде върнат назад. Миналото никога не се повтаря, а настоящето определя бъдещето.

  Не можеш да върнеш случилото се, когато си осъзнал грешките си, няма как да промениш нещата. Остава ти само да знаеш, че си сгрешил и тая тъпа болка да е вечно около теб и покрай сърцето ти, за да те стяга на празниците и да припомня за себе си в делниците.

  Казано е от пророци стари - „ времето е велик магистър - имаш ли го, ще научиш всичко за живота”. Сигурно е така! Но когато нараняваш с ясното съзнание, че това няма да доведе до нищо друго, освен до болка, само защото си бесен или не преценяваш трезво нещата. Тогава кой е виновен? Този, който те е докарал до това състояние, или си ти - ти, защото не си се контролирал или просто си се отдал на яростта и си искал да му го върнеш?

  Да! На момента никой не мисли за последствията си - наранява и бяга. Бяга далеч. Всяваш човека, който си обичал до вчера, на който си казвал „няма да те оставя” вече не значи нищо за теб. И не е това, което е бил.

  След време може да разбереш, че той е точно това, което си търсил. Че още го обичаш и вечер ти се иска той да е до теб и да те прегърне - както преди. Че може би точно той е това, което си заслужил.

  След време виждаш и своите грешки и недостатъци, не само неговите. Но всичко някак си се изплъзнало през пръстите ти, докато отчаяно си се опитвал да го задържиш. И всичко се е превърнало в минало свършено - след време.

Вече не те боли както в началото (по-скоро от бяс и глупава гордост), другояче. Някак тъпо и кухо, но повече.

  След време разбираш, че  най-големият грях не е този, на който са те учили - да убиеш или да пожелаеш нещо чуждо. Най-големият грях е да нараниш хората, които истински те обичат – без лъжи, лицемерие и фалш. Да те приемат  такъв, какъвто си в действителност. Със всичките ти демони, гласове и страхове.

Това е адът. Да знаеш, че си могъл да сториш нещо навреме, а да не си го направил. Да осъзнаеш грешките си, но да е късно да поправиш нещата, защото вече ви разделя непреодолима бездна, която си създал и ти! Нищо не се повтаря и нищо не е същото. Дори и да направиш мост, той ще е над пресъхнала река.

  Остава ти само надеждата за истинска прошка на греховете ти, но и тя ще е след време.