Едва различаваше очертанията на горящите мебели, гъстият облак от дим вече бе обхванал почти изцяло стаята и по-скоро чуваше, отколкото да вижда как огънят неумолимо поглъща всичко, което обичаше.
Пращенето и пукането на дървената ламперия, книгите, килима, пердетата, общата им снимка от онези така щастливи две седмици в Париж.
Накъдето и да погледнеше, виждаше само пушек и пламъци, които облизваха стените и се доближаваха все по-близо до него. Беше непоносимо горещо и макар отчаяно да натискаше потната си фланелка към устата, осъзнаваше, че шансовете му да оцелее, ако продължава да стои тук, са нищожни. Дори не мислеше за себе си, но трябваше някак да се добере до стаята на Мари.
Винаги бе вярвал, че няма нищо, което да ти дава повече сили да се пребориш с невъзможното, от инстинкта ти за оцеляване, от момента, когато си притиснат в ъгъла и всяка една секунда е от значение. Затвори очи, усмихна се и се прекръсти, макар никога да не бе вярвал особено в Бог и доброто му отношение към чо ...