Не мислех, а по-скоро усещах как потъвам под повърхността на събитията между две крайности - вакумирани във времето... Зад мен имаше позната неизвестност, а пред мен просто светлосенки от щрихи - леко загатнати, избивайки като симпатично мастило върху белите страници...
Мислех, че всичко се случва толкова лесно, за да Я преоткрия... Но това са само мисли, които се забиват като карфици в сънищата - препарирайки ги и само усещах свободата ù, като освобождаване... Усмивката ù е това, което ме е изпълвало винаги, от отдавна изгубени животи и дори сега да е далече, е взела търсещия ми поглед и ми е оставила в замяна стоплящата си усмивка, за да не я търся... И тогава писането надига адреналина, като падане от високо, преди да се събудя... Просто се заковавам в Пълнолунието и времето спира, а пространството не съществува, защото крилете ми го обезсмислят...
Тя не се вижда, Тя просто се усеща навсякъде, но е неуловима в периферията си и само да погледна в себе си... се улавям за Нея, следвайк ...