Сред комините на модерния свят и пушека от новите технологии имаше едно нещо, което винаги оставаше универсално и неподправено - това беше новината.Всеки искаше да бъде информиран и навътре в нещата около съществуването ни.Тази тежка задача бяха поели медиите във всичките си форми и размери, но колкото и усъвършенствано да беше всичко, все още съществуваше реалната нужда от репортери, от автори.Все пак дори телевизията и радиото са тяхно дело и въпреки това ние пак не четем книги."Колко жалко!" ще кажете, но с всички ни е така.Точно поради този факт днешните медии са измислили всевъзможни лъжи, за да могат да бъдат четени, гледани и най-вече - копувани.Няма за какво да ги съдим, все пак трябва някак да си изкарат хляба, нали?Разбира се, съществуват и малки изключения;толкова малки, колкото са и добрите адвокати и доктори, хора които ги е грижа за работата им.Един такъв морален работник беше не до там известната Вероника Ангелова, която беше истинска фурия, но беше заклещена от бюрото и шефа си.Така че й се налагаше да пише само скучни статии за времето.Вестника, в който работеше, беше най-малотиражен и рекордно ниско четен.Спонсорът им беше една рибена фабрика в края на града, която не беше в по-добро състояние.Въпреки това Вероника обичаше работата си и беше благодарна от невероятната възможност да се учи редом от с други в бранша, макар тяхната работа да беше много по-интересна.Мечтаеше един ден да се издигне към някой по-голям вестник или списание, но за жалост жестокият свят й предлагаше само една врата и тя беше тази на секретарката.Под "жесток свят" имам предвид шефа й, на който животът без кафе ,и най-вече автомата за кафе му, се виждаше невъзможен.Той знаеше много добре ситуацията, в която се намираше, и след като решение не идваше, той всячески се стремеше никога да не напуска кофеиновото си състояние на разплутост и неадекватност.Жена му отдавна го бе напуснала и той вече не виждаше смисъл в живота.Скоро щяха или да го съкратят или да излезе в пенсия, което беше по - вероятно, защото надхвърляше с десет над допустимите години, тъй като не се намираше разумен човек, който да заеме мястото му.Дори да се намереше човек, той трябва наистина да е луд, за да се унижава така пред обществото.У Вероника гореше силното желание да помогне на любимото си вестниче, но нямаше нито финансовата, нито моралната сила да го направи.Въпреки това тя беше обещала на себе си да даде най-доброто, за да може да измъкне всички.Имаше един единствен шанс и това беше сензационна новина.Това можеше да ги направи "жълти", но какво не би направил човек за пари?Тази задача беше поставена на тамошните репортери преди доста време, но те предпочитаха да киснат в кабинетчетата си и да играят на карти.Града не беше от малките, но честно казано беше ужасно скучен.От него не можеше да се изкопчи много - хората примерни, а крадците - никакви.Те бяха заети да вършеят из столицата, от където всъщност идваше целия бетон за запълване на вестника.Накрая се оказа, че той е само хабене на материал и време.

Докато една тежка нощ в тоалетната не накара Вероника да прозре най-великото спасение - хората.Те щяха да й помогнат, макар и несъзнателно, но подробностите са маловажни.На другия ден тя посети редакцията и даде предложението си.Първоначално редактора се опъваше, но после осъзна, че така или иначе щяха да го уволнят.В следващият брой вече се мъдреше нейното творение - обява за таланти.Те можеха да участват с рисунка, снимка или литературно произведение, което ще бъде публикувано във вестника.Едва за три дни в редакцията пристигнаха три писма, но ги публикуваха въпреки печатните грешки и смехотворните очертания на човечето.Повечето очаквах огромен провал, но вместо това предизвикаха интерес.Хората се заливаха от смях при вида на детските творения и това караше всеки да си купи, за да им се порадва още.След две седмици детските градини изпратиха ненадминатите си шедьоври и тиражът надскочи максималното.Макар че планът не се очерта точно както си го бе представяла, тя пожъна огромен успех.Вместо сериозни произведения за възрастни, се побликуваха детски рисунки и хапливи разказчета.Така редакцията за първи път от години насам запуши от писма."Синя сол" се превърна в най-четения или по - скоро най-гледания вестник в града.Вероника беше успяла.Сега дори си имаха истински спонсор, който й предложи работа в друг престижен вестник, където да използва таланта си.След като шефа й най-сетне изтрезня, той дори не я помнеше, затова му беше лесно да я пусне.Те вече се издигаха, дойде и нейното време.тя с носталгия се отдалечи от сградата, държейки в ръце сивата си тетрадка, където записваше всичките си идеи.Новият й дом се оказа огромен комплекс, където беше поместен прочутият вестник.Хората я приеха равнодушно - без излишни емоции.Новият й шеф беше относително млад в сравнение със стария, но се оказа, че има доста под плешивото теме и тя не можеше да си позволи своеволия.Работата й не се оказа по-добра от старата за нещастие.Сега трябваше да пише вицове, но тя определено не си падаше голяма хумористка, а и осмиването на човешкото нещастие я правеше раздразнителна.Търсенето на новини този път щеше да е безмислено, защото й е забранено да го прави.Скучният компютър я потискаше и тя, повече от всякога, желаеше да се отърве от него.Нощ след нощ цялата й същност беше настроена на една единствена вълна - репортер.