- Петре, ела тук веднага! Кого да гледам по-напред – теб или сестра ти?
- Ели, размърдай се малко. Нали все се оплакваш, че си качила доста килограми след раждането.
- Мари, и аз така разсъждавах след първото раждане. Ето – има достатъчно катерушки. Много ли искам? Само да го виждам – Ели изсипа думите си като картечница, а после се изчерви.
Тя и Мари полюшваха модерни, зимни детски колички. Другите две жени на тяхната маса – Габи и Лили – наглеждаха току-що проходилите си момченца, които ровеха в пясъчника и си бърбореха нещо.
Кафенето „Сид” беше идеалното място, където младите майчета можеха да пият кафе и да клюкарстват на воля, докато бързо растящите им отрочета опознават света, за сега, ограничен между високите храсти, охладителите за въздух и дървените подпори на брезентовия навес.
Ели, Мари и Габи бяха облечени със спортни клинове и леко избледнели тениски, но Лили беше друго нещо. Всеки ден беше с различна рокля, а начинът, по който подреждаше бебешките аксесоари, както и маниакалният и стремеж към чистота, изнервяха останалите. Само Ели я харесваше искрено и неподправено, но мразеше скандалите и за това не опонираше на приятелките си.
- Отивам до тоалетната. Наглеждайте Антонио, моля ви.
- „Наглеждайте Антонио, моля ви” – имитира я раздразнено Габи. – Какво се превзема? И какво се опитва да покаже?
- Просто си е такава – осмели се Ели, но за да смекчи изказа си, веднага добави – Ако роди втори път, бързо ще забрави и за роклите – те и без това няма да и стават, - и за всичко останало.
- Ели, Ели, все гледаш да изгладиш нещата. Мир да има, а? – прекъсна я Мари.
Лили се появи от вратата на заведението.
- Ама много хубаво ти стои тази рокличка – Габи смени ядосаната си физиономия с полуусмивка. – Пък и слабееш. Как го правиш?
- Имам си личен инструктор.
- А?! – обадиха се и трите жени едновременно.
- Антонио, бе! – засмя се Лили. - Вие какво си помислихте? Оставете ме мен. Ето, тази жена там, е майка-образец.
Погледите на всички проследиха кимването на Лили към крайната маса. Млада жена, облечена в дълга бяла рокля, четеше книга. Носеше черна шапка, чиято периферия скриваше половината и лице. Бялата панделка закачливо галеше спуснатата на гърба червена коса. Жената остави за малко книгата и изящната и, леко потъмняла от слънцето ръка, залюля количката Chicco. Дори и отдалече, перфектният маникюр, изрисуван в бяло и червено, привличаше погледите. Ако те имаха силата на природна стихия, то четирите жени, втренчени в непознатата, биха събудили спящия вулкан Витоша и биха превърнали София във втори Помпей. Една чаша се разби на плочките и предотврати тази опасност. Разпилените парчета стъкло и разплисканият сок от касис изплашиха Коцето – сина на Габи, - и той писна със силата на сирена.
- Няма нищо, маменце. Това да ти е за урок. Няма да пипаш, без да питаш мама. Боли ли те нещо, пиленце?
- Бо-и-и!
- Къде?
- Де?
- Маймунки те! Нали се учат да говорят – каза Лили. – Отивам да извикам барм... Не-е-е!
Лили отново гледаше към крайната маса, но този път с разширени от ужас очи. Четирите приятелки изтичаха натам. Красивата майка лежеше на тротоара. Шапката и беше излетяла под масата, а тъмно червено петно беше избило върху бялата рокля. Очите и – големи, зелени – бяха вторачени в небето. На колене, пред нея, стоеше нисък, слаб мъж, облечен с дънки и черна риза. Малката му, несъразмерна глава, беше обръсната нула номер. В дясната си ръка, с деформирани кокалчета, държеше пистолет. Вдигна го и го опря в слепоочието си. В този момент, двама служители на СОТ, които обикновено дежуреха в служебната кола, паркирана до оградата на заведението, нахлуха в градината на „Сид”. Единият от тях изби пистолета, а другият закопча ръцете на мъжа зад гърба му с белезници. Майките се спуснаха към децата си.
- Знам, че сте изплашени, мамчета – каза единият от охранителите, когото наричаха „Гошко-хубавеца”. – Моля ви да останете още малко. Всеки момент полицаи и „Бърза помощ” ще бъдат тук. Ще имаме нужда от вашите показания.
Сякаш за да потвърдят думите му, две сирени, които се надпяваха в далечината, идваха все по-близо към тях. Колегата на Гошо – младо, сигурно току-що завършило момче, - се беше навел над падналата жена.
- Мъртва е – прошепна той през сълзи.
Ели пристъпи към количката. От там и се усмихваше бебе на около три месеца – големи, сивозелени очи, щръкнала косичка. Беше облечено с розово гащеризонче, а на едното си краченце имаше жълто чорапче с розов кант. Другото беше босичко – малката немирница го беше изритала в края на количката.
- Какво хубаво бебе! Кой ще се грижи за теб, душичко малка? Да ти изям дробеца благ! – проплака Ели.
Останалите момичета също дадоха воля на сълзите си. През това време служителите на „Бърза помощ” изнесоха трупа, а тези на полицията отведоха убиеца. Само един от тях – цивилен, - остана. Прояви разбиране към шока, който преживяваха младите жени и само записа данните от личните им карти.
- Само още една молба, дами – добави очарователният, според майчетата, следовател. – Трябва да се обадя в „Социални грижи” за бебето. Казва се Сияна. След направената от колегите справка, стана ясно, че нито бащата, нито майката имат живи роднини. Никога не съм гледал бебета и не знам дали ще се справя.
- Господине... – успя да вметне Лили. – Живея в къща. Съпругът ми е психолог. Нека приберем Сияна у нас. Достатъчен и е стресът от това, че няма да види майка си. Поне да бъде в уютна обстановка.
- Аз ще помогна – твърдо каза Ели.
- И аз – почти едновременно добавиха Мари и Габи.
- Всъщност, прави сте. Не напускайте града, дами. Ще имам нужда от показанията ви. Ако позволите, ще ви посетя на място, за да не ви разкарвам до управлението и прочее.
- Така, като ни гледате, дали бихме могли да тръгнем нанякъде? – Лили направи опит да се усмихне, но бебето се разплака и четирите жени се отправиха към дома и.
(следва)
© Весислава Савова Todos los derechos reservados