Пролетта в Караново през 1990 година доста се забави. Пристъпяше на пръсти, плахо и страхливо като неопитен крадец. Из дворове и градини нищо не беше цъфнало. Само дрянът със своя жълт цвят разваляше черно-бялата картина. Усещаше се, че зимата си отива. Белият вятър подухваше едва и караше хората да хвърлят, една след друга топлите си дрехи.
Тази сутрин Дичо Ципата стана малко по-късно от обичайното. Откакто се пенсионира го налегна апатия, нищо не искаше да прави и никъде не му се ходеше. Само надвечер излизаше на улицата пред къщи и с комшията си – Желю Фъшкилето, разменяше по някоя друга приказка, а после се прибираше при вечно мрънкащата си бабичка. Изми се и се обръсна по навик и тъкмо щеше да сяда да закуси, когато чу съседа си да го вика отвън.
- Дичо, излез, бе! Какво правиш? – Ципата се прокашля и излезе навън.
- Кажи, бе? Що си се развикал? – малко троснато го запита той и си намести очилата на носа. Te бяха доста голям диоптър и през стъклата очите му изглеждаха облещени кат ...