Обичам вечер късно да "гледам" звездите, не, аз не ги виждах, аз просто усещах тяхното сияние, обичах тишината, която ме обгръщаше вечер, застанала до прозореца. Аз не можех да видя нито звездите, нито луната, нито слънцето денем, не виждах никого около себе си. Отдавна бях свикнала със самотата и тъмнината, те бяха моите верни спътници в живота, нямах приятели, само познати, не познавах и любовта до сега, кой ли би се влюбил в момиче, осакатено от живота? Всички ме гледаха сякаш съм най-странното същество на света, не виждах погледите им вперени в мен, но ги усещах. Ала животът ми се преобърна благодарение на един човек, човек, който видя душата в мен, който ме обикна, въпреки стените около мен, въпреки това, че не виждам. Аз не го виждах, но усещах със сърцето си, че е искрен и че той е човекът, който искам да видя първо, когато прогледна, ако това някога се случи.

Тази вечер за първи път щях да се запозная с родителите му. Бяхме на вечеря у тях и тези хора наистина не ме караха да се чувствам различна сред тях. Телефонът ми звънна и излезнах да поговоря навън, но когато се връщах, изведнъж чух спора в стаята:

– Сине, това ли е снахата, която ще ми доведеш, аз гледачка на това момиче ли ще стана?

– Майко, тихо моля те! Какви ги говориш, каква гледачка? Не мога да повярвам, че чувам тези думи от теб, това е момичето, което обичам и винаги ще съм до нея, разбра ли?!

– Да, горкото момиче, и аз я съжалявам, но ти си ми син, знаеш ли какво е да се грижиш за сакат човек? Баща ти е на легло и от години се грижа за него, знаеш колко е трудно, затова ти казвам - не искам това момиче тук, а сега измисли нещо и си я води у тях!

– Майко, не знаех, че си толкова жесток човек и каквото и да казваш, аз я обичам!

Не можех да повярвам, къде бях тръгнала аз, как можах да си помисля, че някой ще ме приеме такава, ала въпреки това думите ù много ме нараниха.

– Извинете, забавих се, но беше майка ми - притеснила се. Аз ще си тръгвам Слави, довиждане!

– Чакай ще... те изпратя!

През целия път мълчахме, нямах сили да кажа нищо, а в същото време не исках да го обидя, та той ме защити от собствената си майка...

– Добре ли си? През цялото време мълчиш, проблем ли има, кажи?

– Не, всичко е наред... или... искам да ти кажа едно... Човек се ражда такъв, какъвто е, и трудно може да се промени. Аз вярвах, че човек винаги намира щастието и че каквито и да сме, всички имаме нужда да бъдем обичани, ала сега си мисля, че някои хора просто са родени да бъдат сами!

– Какво искаш да кажеш, защо говориш така... да не би...

– Няма нищо, казвам го просто така, не ми обръщай внимание. Грижи се за себе си! Обичам те!

– И аз те обичам, ти го знаеш, утре ще те чакам пред вас, да излезнем заедно, нали?

Кимнах леко с глава и влезнах вкъщи. Цяла нощ мислих и взех решение за себе си, реших да си тръгна завинаги оттук, нищо не ме задържаше тук вече, не можех да заблуждавам себе си и останалите. На сутринта си взех багажа, майка ми още спеше, ала не си взех сбогом и с нея, нямаше да мога...

– Добро утро! Яна готова ли е, щяхме да ходим заедно до града.

– Добро утро, синко! Ще погледна дали е станала.

– Яна, Янче... готова ли си? Няма я, кога е излязла...

– Слави, дъщеря ми я няма, явно е излязла по-рано, но има едно писмо за теб, синко, ето!

"Слави, мили мой! Не вярвах, че някой би ми дал светлината на моите очи, но ето - ти беше този, който ми помагаше да виждам в моя черен свят. Ала осъзнах, че моето щастие ще бъде твое нещастие. Не мога да разруша едно щастие, за да построя моето. Понякога трябва да оставиш това, което обичаш, за да бъде то щастливо! Мислех си, че съм силен човек, но явно не съм, щом се предавам пред обстоятелствата. Ала всъщност най-сложното е да се откажеш и да забравиш не самия човек, а мечтата, която ти е подарил... и аз ù повярвах... повярвах, че мога да бъда като останалите, че може и аз да бъда щастлива, ала сбърках!"