СЛЪНЦЕ И КАМЪК

  Слънцето печеше и без това сухото му тяло, но чувството за свобода мобилизираше енергийните резерви  на младия организъм и движеше напуканите, оковани нозе. Денонощия бе стоял сред блатния камъш, криейки се от преследвачите, но дочакал триумфа на волята, на неистовото желание за свобода. Влачеше краката, свързани с верига, оставайки кървави следи по камъните. Вече не беше роб! Каменната кариера остана далече. Далече остана грозното, белязано лице на Надзирателя и неговия седемжилен кожен бич. Силите му бяха към края си, но и краят на възвишението се виждаше, а отвъд  бе спасението - там бе водата, там бе възможността да се скрие и лекува.

      Внезапно чувствителният му слух долови шум – встрани и горе. Рязко се обърна и в миг, слисан от ужас, се вцепени. Надзирателят не се беше отказал от преследването и нямаше да се откаже, защото не върнеше ли беглеца или неговото тяло, той самият се превръщаше в роб. С гримаса на садистично доволство, почти изправен върху седлото на коня, се спущаше към своята жертва.

     Робът се опита да бяга, но след няколко крачки се строполи с отчаян вик на камъните. След това инстинктивно запълзя, търсейки някакво убежище, каквото и да е, където и да е...

     От вика му конят се подплаши, изцвили и обърка крачката. Спъна се, а ездачът, загубвайки равновесие, се преметна през главата на животното надолу по урвата, разбивайки своята в острите, блестящи със слюдата си скали. Един камък се откърти от върха на надвисналата над каньона  канара и полетя към пълзящото тяло на Роба. Той го почувства без очи. Само прикри с две ръце главата си, очаквайки смъртта. Но това щеше да бъде смърт на свободен.

     Камъкът падна точно между разтворените му крака, разтроши веригата и отскочи встрани.

     Робът вдигна глава - Слънцето грееше по друг начин...