Почувства се като слънчоглед в мъгла.
Току-що бе скъсала с мъжа, в когото някога вярваше безрезервно.
Пръстите й бяха странно изтръпнали, миглите й нервно потреперваха.
Студени тръпки пробягваха аритмично по тялото й.
Скъпата безсмислица, наречена живот, остана като миражен оазис на хоризонта в огледалото за обратно виждане.
Какъв е смисълът на дните? Само да ги броим ли? Докога и защо?
Нима е в детския смях на свидната собствена рожба?
Или е в игривото котенце, което се сгушва в скута ти и блажено започва да мърка...?
А тогава за какво са звездите, милиардите слънца, пеещите планети, космическата тъмнина, бездните?
Кому и за какво служат те и можем ли да ги игнорираме?
...А любовта?
Не е ли само една програма в нас, която сработва като временен наркотик, след който всичко става още по-болезнено и безсмислено...? ...